значение има това за нея, Ренуик се беше отклонил от главния път и бе тръгнал
точно по онази пътека през елховата гора, където тя се бе загубила през нощта на
бурята. Със сковано, уплашено лице Мери гледаше, заградилата я отново гора,
която сега не се люшкаше и не се превиваше под яростния напор на бурята, нито
ехтеше от тътена на падащи изкоренени дървета, а тиха, успокоена и мирна тънеше
в ясно спокойствие. Ярките слънчеви лъчи се процеждаха между тъжните вейки на
мрачните дървета, смекчаваха вида им, обличаха бодливите им клони със злато и
рисуваха по правите им, сухи дънери гиздава плетеница от трепкащи светлини и
сенки. Возейки се сега удобно и безопасно през тази гора, Мери изтръпнала си
представи невероятната картина: как изтерзана, с живото дете в утробата си, бе
тичала слепешком в мрака, бе се спъвала, падала, бе пробола ръката си на острия
връх на един клон, преследвана от безумни гласове, как не бе имало никой да я
види и чуе.
Една сълза трепна на клепката на овлажнелите й очи, но Мери плътно
притисна пръсти на белега на дланта си, сякаш за да намери сили в спомена за
тогавашното си страдание, и не позволи на сълзата да падне, а вместо това,
когато излязоха от гората, обърна поглед надолу към далечната долина. Да! Ето и
чифлика, където беше изгубила сетните си сили! Той изпъкваше на гладката
зеленина на тучните ливади, а до него се виждаше малката барачка, дала подслон
на измъченото й тяло; белите стени на къщата се издигаха до жълтия сламен
покрив, а пушекът от единствения комин излизаше право нагоре и като дълга синя
лента на тънка струя се издигаше в небето.
Мери с болка откъсна очи от тази гледка, със сковано, изправено тяло, с
усилие да потисне пробудените чувства загледа направо напред и ушите на Тим се
заклатиха в мъгла пред плувналите й в сълзи очи. Ренуик дълго време не
проговори, сигурно доловил инстинктивно, че някаква тайна мъка е накарала Мери
да замълчи, но когато превалиха Маркинч Хил и пред тях блеснаха спокойните,
гладки води на Лок, той тихо забеляза:
— Вижте каква красота и покой.
Гледката беше прекрасна. Водата, отразила дълбоката, бляскава синева на
безоблачното небе, се простираше хладна и неподвижна като ивица девствен лед, а
по края се издигаха стръмни, обрасли с гъсти гори склонове на хълмове, които се
възвишаваха и простираха чак до острите зъбери на планините отвъд. Повърхността
на този спокоен простор се нарушаваше от редица островчета, украсили гърдите на
езерото сякаш с огърлица от скъпоценни изумруди, зелени и китни като бреговете, отразени с такова съвършенство във водата, че окото не може да различи кое е
остров и кое — безупречното му отражение. На брега пред тях имаше малко селце, сгушените му къщурки се белееха на яркия синьозелен фон; Ренуик го посочи с
широк жест.
Страница 251
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
— Ето и Маркинч, а за вас това значи чай, Мери! Величието на природата
не бива да ви разваля апетита.
Лицето й, спокойно и прекрасно като повърхността на езерото, се откликна
на неговите думи и в леката й усмивка отново грейна радост. Той беше я нарекъл
„Мери“!
Те слязоха по виещия се надолу път в Маркинч, където Ренуик с
пренебрежение отмина малката, доста неугледна кръчмичка в началото на селото и
продължи до последната от редицата къщурки край самия бряг на езерото, отправи
многозначителен поглед към Мери, скочи от кабриолета и почука на вратата. Къщата
беше в пълна хармония със заобикалящата я красота: край белите й стени пъстрееха
яркожълти латинки, над зелената входна врата се виеха червени пълзящи рози,
градинката ухаеше от силния мирис на резеда — такава къщичка Мери едно време бе
мечтала да има в Гаршейк; дребна прегърбена женица отвори вратата, плесна с ръце
и с възторг се провикна:
— Докторът! Докторът! Вие ли сте? Господи божичко! Нима това сте вие?
— Както виждаш, Джанет! — извика докторът със същия тон. — Това съм аз,
а това е една млада дама. И ние двамата, кажи-речи, умираме от глад след
разходката. Ако не получим от твоя чудесен чай и от твоите питки, масло,
мармалад и не знам какво още, ние просто ще се стопим от мъка и никога не ще
дойдем пак.
— Няма да правите такова нещо! — буйно извика Джанет. — Не! Не! Няма да
минат и пет минути и ще получите най-хубавия чай в Маркинч!
— Може ли да го пием в градината, Джанет?
— Разбира се, може, господин докторе! Стига да кажете, може да го пиете
и на покрива на къщата ми.