След това се върна при вратата, през която току-що беше влязла, увери се, че тя
е плътно затворена, отиде до вратата на килера, провери я по същия начин и
накрая, сякаш убедена най-после в своята пълна самота, върна се и седна до
масата. Всичко беше, както бе желала, всичко бе станало, както толкова хитро бе
предвидила; сега тя беше самичка, ненаблюдавана от никого, скрита; нямаше какво
повече да прави, нямаше какво повече да чака, нищо не й пречеше да отвори
писмото.
Погледът й отново падна на плика, не втренчено, както при получаването
му, а с растяща, трепетна възбуда. Устните й изведнъж изтръпнаха, устата
пресъхна и тя неудържимо се затресе от глава до крака. Неси виждаше не
продълговатия бял плик на писмото, а самата себе си, вечно наведена над
учебниците — в училище, у дома, в изпитната зала на университета, — с
надвесената навсякъде, над нея грамадна фигура на баща й, която тежеше над нея и
върху нея като някаква неизбежна сянка. Писмото сякаш отразяваше собственото й
лице, което я гледаше с трогателен поглед и разказваше, че всичко, заради което
беше работила, всичко, заради което беше принуждавана да се труди, цялата цел на
нейния живот лежеше тука, на масата, в няколко думи, написани на един-единствен
скрит лист хартия.
Името й стоеше на плика, а същото име трябваше да стои и на този скрит в
него лист, иначе всичко, което беше извършила, целият и живот губеха своя
смисъл. Неси беше сигурна, че в писмото стоеше нейното име, единственото име, срещу което никога не бяха писани слаби бележки, името на печелившия стипендията
„Лата“; и въпреки това я беше страх да го види.
Но това беше направо смешно! Нямаше защо да се страхува от името си,
което, както татко й правилно и настойчиво повтаряше, беше прекрасно име,
благородно име, име, с което тя с право можеше да се гордее. Тя беше Неси
Броуди… тя бе спечелила „Лата“! Всичко това беше предвидено преди много месеци, всичко бе предрешено от баща й и от самата нея. Божичко! Та нали тя беше
способното дребосъче… най-умното момиче в Ливънфорд… първото момиче, спечелило
стипендията… гордостта за името Броуди! Като насън ръката й се протегна към
писмото.
Колко чудно, пръстите й така неестествено трепереха, докато отваряха
пред собствените й очи дебелия плик. Колко тънки бяха нейните пръсти! Тя не
искаше те да отворят писмото, а те го отвориха; ето, те вече с леко треперене
Страница 264
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
държаха извадения отвътре лист.
Е, трябваше да си види името — името на Неси Броуди. Това положително не
беше голяма мъка: да погледне за миг собственото си име. Този миг бе настъпил!
С разтуптяно от неудържимо, непоносимо вълнение сърце Неси разгъна листа
и го погледна.
Името, което се мярна пред притъмнелия й поглед, не беше нейното — то
беше името на Грирсън. Джон Грирсън беше спечелил „Лата“!
За една секунда Неси гледаше писмото, без да може да го проумее, после
очите й се изпълниха с растящ страх, от който зениците й се разшириха така, че
думите се разляха и съвсем изчезнаха от погледа й. Неси седеше неподвижна,
скована, почти без да диша, все още с писмото в ръка, а в ушите й кънтеше поток
от думи, изричани от ръмжащия глас на баща й. Тя беше сама в стаята, той беше в
кантората на една миля от нея и все пак в измъченото си въображение Неси го
чуваше, живо го виждаше пред себе си.
„Грирсън е спечелил! Оставила си се да те бие копелето на този парвеню!
Нямаше да е чак толкова лошо, ако беше който и да е друг, но Грирсън, синът на
тази подла свиня! И след като толкова говорих, че си я спечелила! Това е
безобразие! Безобразие, казвам ти. Празноглава идиотка такава… И това след като
се заробих с тебе, след като вложих всичките си сили да те карам да учиш! Боже!
Няма да го изтърпя! Ще ти извия тоя тънък врат!“
Неси се отпусна по-дълбоко в креслото, опитвайки се да се освободи от
невидимото му присъствие, все още с ужас в очите; тя се сви, сякаш той
пристъпваше към нея, протегнал огромните си ръце. Тя седеше все тъй неподвижно, дори устните й не се мърдаха, но чуваше жалния си вик:
„Аз направих всичко, каквото можех, татко! Не можех да направя нищо
повече! Не ме пипай, татко!“
„Всичко, каквото можеше! — съскаше той. — Това, което си могла, не е
било достатъчно, за да биеш Грирсън. Уж се кълнеше, че стипендията била в джоба
ти! Сега ще трябва да понасям нови оскърбления заради тебе! Аз ще ти платя за
това! Казах ти, че ще имаш за какво да съжаляваш, ако пропаднеш!“