направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка ти те
е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има нещо свястно
— викна той, — защото си мой син! Искам то да се прояви. Гледай хората в очите и
не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!
— Дал съм ти всичко необходимо — продължи той. — Отговорна служба с
големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с пари да се
купи, и най-важното — дал съм ти име. Бъди човек, господине, но преди всичко
бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе господ да ти е на помощ!
— Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се и излезе.
Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше
през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса й, и още преди
да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му се посипаха нови
прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала дългата нощница около босите си
кокалести крака:
— Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!
Неси, разплакана много преди това поради самата тържественост на случая,
успяваше само несвързано да прохълца:
— Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.
Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го
целуна.
— Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не
забравяй сестра си, която те обича.
Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото
друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през прозореца.
Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг, сочат препускащия
екипаж и си казват: „Ето, госпожа Броуди изпраща момчето си за Калкута. Тя беше
добра майка за него, а и момчето си го бива, да, да!“ „Наистина не всеки ден
някоя майка от Ливънфорд води момчето си до кораба за Индия“ — мислеше си тя
доволна и се зави по-пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения
файтон, като че ли се возеше в собствена карета.
На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани
изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и не
можа да не каже уж случайно на човека, който носеше багажа:
— Младия господин пътува за Индия.
Препъвайки се под тежкия товар и зашеметен от разнасящата се от него
миризма на камфор, носачът изви почервенелия си врат изпод ръба на сандъка и я
изгледа тъпо, твърде изтощен, за да разговаря.
Те излязоха на перона, но съдбоносният влак имаше закъснение, тъй като
разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на обществено
недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се спазваше без
каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с крак, нетърпеливо
свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник, който висеше на шията й
на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с отчаяна надежда, че някъде по
линията има повреда, гледаше неуверено и безутешно към носача, който на свой ред
бе зяпнал с отворена уста към госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и
кретенският му поглед лакомо поглъщаше нейните живи и величествено небрежни
маниери; тя съвсем не можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи
и той я взе за нещо изключително — за пътешественица поне от европейски мащаб.
Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален
звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и след
няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю, седнали един
срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата носач погледна с
недоумение едното пени, което госпожата му мушна в ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли от паметта си цялата тази случка
като някаква загадка, която не бе по силите му да проумее.
Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на
тракането, когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя
ободрителна забележка, а през промеждутъците го съзерцаваше въодушевено. Матю се
гърчеше на мястото си; той съзнаваше, че е подложен на процедура за окуражаване
и това му беше отвратително. „Лесно й е на нея — мислеше си той нацупено, — тя
няма да заминава.“
Най-подир стигнаха Глазгоу. Пътуването се стори на Матю трагично кратко.