Выбрать главу

направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка ти те

е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има нещо свястно

— викна той, — защото си мой син! Искам то да се прояви. Гледай хората в очите и

не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!

— Дал съм ти всичко необходимо — продължи той. — Отговорна служба с

големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с пари да се

купи, и най-важното — дал съм ти име. Бъди човек, господине, но преди всичко

бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе господ да ти е на помощ!

— Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се и излезе.

Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше

през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса й, и още преди

да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му се посипаха нови

прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала дългата нощница около босите си

кокалести крака:

— Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!

Неси, разплакана много преди това поради самата тържественост на случая,

успяваше само несвързано да прохълца:

— Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.

Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го

целуна.

— Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не

забравяй сестра си, която те обича.

Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото

друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през прозореца.

Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг, сочат препускащия

екипаж и си казват: „Ето, госпожа Броуди изпраща момчето си за Калкута. Тя беше

добра майка за него, а и момчето си го бива, да, да!“ „Наистина не всеки ден

някоя майка от Ливънфорд води момчето си до кораба за Индия“ — мислеше си тя

доволна и се зави по-пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения

файтон, като че ли се возеше в собствена карета.

На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани

изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и не

можа да не каже уж случайно на човека, който носеше багажа:

— Младия господин пътува за Индия.

Препъвайки се под тежкия товар и зашеметен от разнасящата се от него

миризма на камфор, носачът изви почервенелия си врат изпод ръба на сандъка и я

изгледа тъпо, твърде изтощен, за да разговаря.

Те излязоха на перона, но съдбоносният влак имаше закъснение, тъй като

разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на обществено

недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се спазваше без

каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с крак, нетърпеливо

свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник, който висеше на шията й

на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с отчаяна надежда, че някъде по

линията има повреда, гледаше неуверено и безутешно към носача, който на свой ред

бе зяпнал с отворена уста към госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и

кретенският му поглед лакомо поглъщаше нейните живи и величествено небрежни

маниери; тя съвсем не можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи

и той я взе за нещо изключително — за пътешественица поне от европейски мащаб.

Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален

звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и след

няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю, седнали един

срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата носач погледна с

недоумение едното пени, което госпожата му мушна в ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли от паметта си цялата тази случка

като някаква загадка, която не бе по силите му да проумее.

Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на

тракането, когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя

ободрителна забележка, а през промеждутъците го съзерцаваше въодушевено. Матю се

гърчеше на мястото си; той съзнаваше, че е подложен на процедура за окуражаване

и това му беше отвратително. „Лесно й е на нея — мислеше си той нацупено, — тя

няма да заминава.“

Най-подир стигнаха Глазгоу. Пътуването се стори на Матю трагично кратко.