листче хартия, за да се осигури срещу предателската си памет. Покупките трябваше
да се правят в различни магазини, тъй като отпусканите за домакинството суми не
бяха големи и беше необходимо всеки продукт да се купува там, където можеше да
се вземе най-евтино.
— Трябва да спрем поръчката си за малките кифлички при пекаря, докато го
няма Мат. Баща ти никога не ги поглежда. Кажи им, че вече нямаме нужда от
кифлички — каза Мама. — Господи, страшно празно е в къщата, като си помислиш, че
момчето е заминало… за мен беше такова удоволствие да му поднеса някое хубаво, вкусно ядене.
— Вече няма да ни трябва и толкова масло, Мама. Той страшно много
обичаше масло — предложи Мери, почуквайки замислено с молива по белите си зъби.
— Тази сутрин и без това няма да ни трябва — отвърна Мама малко хладно,
— но като излезеш, искам да купиш тазседмичния брой на „Добри помисли“. Точно
това трябва на Мат и аз ще му го пращам всяка седмица. Той ще се ободрява, като
го получава редовно, а и за душата му ще бъде извънредно полезно.
След като разгледаха и прецениха всички нужди на домакинството и
внимателно изчислиха общата стойност, Мери взе парите, отброени от отънялата
кесия на майка й, нахлупи шапчицата си, взе хубавата плетена чанта и тръгна да
направи покупките. Тя бе щастлива, че е навън, на открито, тук чувствуваше
тялото и духа си по-свободно, по-малко ограничени, по-малко стеснявани от
вкоренените неизменни форми, сред които живееше. Освен това сега за нея всяко
посещение в града беше голямо и вълнуващо приключение. На всеки ъгъл тя дълбоко
си поемаше дъх в очакване и едва се осмеляваше да вдигне поглед с надежда и
боязън, че ще види Денис. Въпреки че не бе получила второ писмо — може би за
щастие, защото в такъв случай сигурно щяха да я открият, — някакво вътрешно
чувство й говореше, че той вече се е върнал от обиколката си по служба и че ако
наистина я обича, сигурно ще дойде в Ливънфорд да я потърси. Инстинктивният
копнеж ускори крачките й и накара сърцето и да затупти по-бързо. Тя мина смутена
покрай Мерата, като забеляза с бърз боязлив поглед, че от веселия панаир от
преди една седмица не бе останало нищо друго освен следите от многото стъпки, избелели четириъгълници и кръгове на местата на бараките и палатките, и купищата
отпадъци и димяща пепел върху стъпканата и обгорена трева. Но тази замърсеност и
изоставеност не й причиняваше болка, отсъствието на веселата тълпа не я караше
да съжалява, тъй като в сърцето й оставаше спомен, който не бе избелял, не бе
стъпкан или изгорен, който с всеки изминат ден се разпалваше все по-ярко.
Желанието й да види Денис стана по-властно, изпълни стройното й тяло със
странно обаяние, замрежи очите й и обля бузите й със свежест като на току-що
разцъфнала шипка; копнежът се надигна в гърлото й и започна да я души като
жестоко страдание.
Стигнала веднъж до града, Мери правеше покупките колкото можеше
по-бавно, застояваше се пред витрините с надежда, че леко докосване по ръката
внезапно ще я пробуди, избираше най-обиколните пътища и преминаваше по колкото
се може повече улици, надявайки се да срещне Денис. Но той все още не се
показваше и сега, вместо да прикрива погледа си, тя започна жадно да се оглежда
наоколо, сякаш го умоляваше да дойде и да сложи край на мъката, на
неизвестността. Постепенно списъкът на поръчките й ставаше все по-малък, а
когато направи последната покупка, малка бръчка на безпокойство набразди
гладкото й чело, ъглите на устата й се отпуснаха жално: обзе я дремещото досега
чувство, противоположно на копнежа й. Денис не я обича, затова не идва при нея!
Луда е била да мисли, че той ще продължава да се интересува за нея, която така
малко отговаря на неговия чар и изящна красота. С горчивата увереност на
отчаянието тя реши, че Денис никога вече няма да я потърси и тя ще остане като
простреляна птица, едва пърхаща с криле в самотата.
Сега вече бе невъзможно да протака повече завръщането си: с внезапен
изблик на достойнство тя почувствува, че не бива да я виждат да скита по
улиците, сякаш публично се унижава да търси мъжа, който я е презрял. Тя бързо се
обърна и тръгна към къщи, а чантата с пакетите висеше на ръката й като тежко
бреме. Сега избираше по-тихите улици, за да се скрие, доколкото можеше, и в
нещастието си казваше, че ако Денис не я иска, тя няма да му се натрапва. В
изблик на тъжно себеотрицание тя държеше главата си наведена и се стараеше да