достигнала най-долната точка на падението си; тя погледна укорително засмяното
лице на Денис и ужасена пошепна:
— О, Денис, как можа?
Но като огледа чистото празно помещение с редове мраморни масички, с
малките блестящи огледала и ярки тапети по стените и след като му позволи да я
отведе до една плюшена ложа, съвсем прилична на мястото й в църквата, тя се
почувствува странно изненадана, сякаш бе очаквала да види някаква мръсна
бърлога, подхождаща за разпуснатите оргии, които, ако се вярва на мълвата, са
неизбежно свързани с подобни места.
Страница 38
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
Учудването й се засили от появата на един пълен добродушен човек с цяла
редица гънки под брадичката, една от друга по-благи и по-почтени. Човекът
усмихнат се приближи до тях, поклони се с бързо прегъване в областта, където
някога е бил кръстът му, и каза:
— Добър ден, господин Фойл. Драго ми е да ви видя пак.
— Добро утро, Луис.
Значи това беше самото чудовище.
— Добре ли пътувахте, господин Фойл? Надявам се, че сте имали успех в
работата си.
— И още как, старо парче сланина! Още ли не знаеш, че мога да продавам
всичко. Цял тон макарони бих могъл да продам по улиците на Абърдийн.
Берторели се засмя и изразително разпери ръце, а от смеха му се появиха
още повече гънки около пълното му сияещо лице.
— Това не е мъчно, господин Фойл. Макароните са хубаво нещо, също като
кашата. От тях човек става едър като мен.
— Точно така, Луис! Ти си живо предупреждение против употребата на
макарони. Но не се безпокой за фигурата си. Как е семейството?
— О, просто прекрасно! Момчето скоро ще стане като мен. Вече има двойна
брадичка.
Докато Берторели се заливаше от смях, Мери отново ужасена се втренчи в
този злодей, който прикриваше разбойничеството си под маската на престорена
веселост и фалшива човечност. Но противоречивите й мисли бяха прекъснати от
Денис, който тактично я попита:
— Какво ще вземеш, Мери… един макалъм?
Тя намери достатъчно смелост да кимне с глава, тъй като не би могла да
различи един макалъм от макарони, а да признае невежеството си пред този
архангел на порока, бе свръх силите й.
— Много добре, много хубаво — съгласи се Берторели и се отдалечи със
ситни стъпки.
— Това е човек на място — каза Денис. — Крайно почтен, а по-блага душа
от него трудно ще намериш.
— Но — заекна Мери — за него разправят такива неща.
— Ба! Че яде малки деца, нали? Това са празни и безсъвестни измислици,
скъпа Мери. Един ден ще трябва да се издигнем над тия работи, ако не искаме да
останем затънали в тъмното средновековие. И той е човешко същество, въпреки че е
италианец. Родом е отнякъде край Пиза, където е прочутата кула, която е
наведена, а не пада. Ще идем да я видим някои ден… в Париж и Рим също ще отидем
— добави той небрежно. Мери изгледа почтително този младеж, който се обръщаше
към чужденци с малкото им име и който си играеше със столиците на Европа, но не
самохвално като клетия Мат, а с хладнокръвна, спокойна увереност; тя си помисли
колко хубав би бил животът с такъв мъж, тъй любещ, но и така силен, тъй нежен, но и така неустрашим. Почувствува, че още малко и ще започне да го обожава.
Мери започна да яде своя макалъм — една чудесна комбинация от сладолед и
малинов сироп, която съчетаваше изкусно деликатната киселина на плода със
студената мека сладост на сладоледа и се топеше на езика й, доставяйки й
изтънчено и неочаквано наслаждение. Под масата Денис леко притисна крака й, а
очите му с живо задоволство следяха наивната й радост.
Защо, запита се тя сама, и ставаше тъй хубаво, когато беше с него? Защо
със своята нежност, щедрост и търпимост той й се струваше тъй различен от всички
хора, които бе познавала досега? Защо извитите му устни, блясъкът на косата му, държането на главата му караха сърцето й да тръпне от щастие в гърдите?
— Доволна ли си? — попита Денис.
— Тук наистина е хубаво — призна тя тихичко.
— Това е съвсем прилично заведение — съгласи се той. — Иначе нямаше да
те доведа тук. Но навсякъде е хубаво, щом сме заедно. Това е цялата тайна, Мери!
В отговор тя погледна с блеснали очи. Цялото й същество попиваше
излъчваната от него смела жизненост и за пръв път след срещата им тя се засмя
непринудено, щастливо, от душа.
— Така е по-добре — насърчи я Денис. — Бях почнал да се безпокоя за теб.
Той се наведе поривисто над масата и взе в ръката си тънките й малки
пръсти.