точно на същия ден. Въпреки че сега предпочиташе да забрави това обстоятелство, и тогава той бе изпитвал същата трудност при обуването им.
— Що за идиотска глупост да се прибират гамашите влажни! — съскаше той
Страница 42
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
на жена си. — Сега не могат да се притегнат на крака. По дяволите, не може ли
поне нещо да се запази както трябва в тази къща? Гамашите са се свили.
Когато нещо не беше в ред, вината неизбежно се стоварваше върху слабите
плещи на жена му.
— Човек не може да остави нещо, без някое слабоумно същество да го
опропасти. Как мога да отида на изложбата без гамаши? Следващия път ще ме
накараш да ида и без яка и връзка!
— Но, татко — плахо отвърна госпожа Броуди, — мисля, че тази година
носиш мъничко по-големи обувки. Тези, новите, дето сама ти ги поръчах, бяха
малко по-широки от предишните.
— Глупости! — изгрухтя той. — Остава да кажеш, че и краката ми са
пораснали.
В този момент Неси се втурна в стаята като младо жребче, а Мери я
последва малко по-бавно.
— Бързо, момичета — нареди Мама, — стегнете гамашите на баща си. Но
пъргаво, че вече е закъснял!
Младите прислужнички коленичиха и с вещина и сила заработиха с ловките
си пръсти, докато Броуди се отпусна назад и кипнал от яд, отправяше убийствени
погледи към виновно свитата фигура на жена си. Госпожа Броуди приемаше
катастрофата още по-трагично, тъй като в такъв особен ден можеше да се разчита, че той ще бъде в добро настроение. Мисълта, че е провалила рядката възможност за
един ден без скандали, като е разбудила задрямалия вулкан, бе за нея
по-мъчителна от действителните унижения на момента.
Днес се откриваше Ливънфордската изложба на добитък — едно голямо
селскостопанско събитие, на което се стичаше елитът както на добитъка, така и на
човешките обитатели от цялото графство. Броуди обичаше тази изложба и личното му
присъствие всяка година бе нещо неотменимо установено. Той обичаше лъскавите
крави с напращели вимета, мускулестите клайдсдейлски жребци, гордо пристъпващите
по пистата коне, тлъстите охранени свине, овците с гъста къдрава вълна и се
гордееше, че умее да преценява животните.
„Аз, един шапкар — сякаш искаше да каже той, като заставаше близо до
журито, сграбчил с една ръка прочутия си ясенов бастун, пъхнал другата дълбоко в
джоба на сакото, — аз по-разбирам от тия работи, отколкото те!“
Тук Броуди беше в стихията си, в първите редове на оценяващата публика,
начело на най-добрите експерти. После, килнал шапката на тила си, той почваше да
броди сред палатките, отрязваше си с джобното ножче филийка от това сирене,
парченце от онова, вкусваше го критично, опитваше от различните масла, от
каймака, от мътеницата; закачаше нахално най-симпатичните млекарки, които стояха
зад изложените си стоки.
В дни като този тържествуваше онази част от съществото му, която бе
близка до земята. От семейството на майка си, от Лумсденовци, които от много
поколения насам обработваха земите на графовете Уинтън, той бе наследил дълбоко
вкоренената любов към земята, към нейните плодове и към животните. Тялото му
копнееше за упорития земеделски труд, защото на младини той бе вървял подир
плуга по глинестата почва в земите на Уинтъновци, познаваше удоволствието от
допира на приклада на пушката до бузата си. От баща си, Джеймс Броуди, този
груб, суров и неумолим човек, на когото бе единственият син, той бе наследил
гордостта, захранвана от желанието да притежава земята. Единствено затрудненията
след смъртта на обеднелия му баща, който се бе убил при падане от кон, го
принудиха още като младеж да се заеме с противната за природата му търговия.
Но имаше и друга, по-силна подбуда, която го караше да посещава
изложбата, а именно стремежът му да общува на равна нога с благородниците от
града и околността. Тук той се държеше с тях без раболепие, а по-скоро с лека
арогантност, но все пак всяко кимване, поздрав или кратък разговор с някой
известен или високопоставен благородник го възнаграждаваше вътрешно и го
опияняваше със суетна наслада.
— Готово, татко! Първа свърших — извика Неси тържествуващо. С малките си
пръстчета тя бе успяла да закопчее единия от непокорните гамаши.
— Хайде, Мери — замоли се госпожа Броуди. — Колко си туткава. Баща ти не
може да чака цял ден.
— Не й давай зор — обади се Броуди с жестока ирония. — Може и да
закъснея, щом и без това се е стигнало дотам. Всъщност вие бихте ме бавили цял