— Къде е душевноболният? — попита той.
— Тук, вътре — посочи вратата Габрийон.
Той много не се тревожеше, тъй като смяташе, че има работа само с мера.
— Та, казваш, роднина ти е? — запита го той. — Как му е името?
— Анселмо Марсело.
— И откъде е?
— От Павиа.
— Документите му в ред ли са?
— Сродникът, който ми го доведе, обеща да ги изпрати. Междувременно обаче се споминал.
— Трябваше да ги доставиш чрез някой друг. Аз, от своя страна, ще поискам сведения от Павиа дали онзи твой сродник действително е предприел пътуване да ти доведе тоя човек. Отвори вратата!
Надзирателят се подчини. Открилата се пред тях стаичка имаше размери, колкото едва да се побере един сламеник. Безумецът лежеше на него. Когато видя присъствуващите, той се изправи. Спря лишените си от разум очи върху тях и проплака:
— Аз съм верният Алимпо!
— Чухте ли, мосю? — обърна се Стернау към мера.
— Да, същите думи! — рече той. — Това наистина ли е испанският граф, мосю доктор?
Стернау се приближи до болния, улови го за ръцете и потвърди, дълбоко развълнуван:
— Да, мосю, това е той! Познавам го добре, това е граф Мануел и никой друг. Измършавял е, косите му са побелели, но иначе не се е променил.
Пустият поглед на болния се прикова към него. Лицето му беше като моделирано от восък, неподвижно, нито една черта не даваше признак за смисленост. Само безкръвните му устни се отвориха и с глас на говоряща машина той повтори:
— Аз съм верният Алимпо!
Стернау се извърна разчувстван, Миндрело също. И мерът се прокашля смутено, за да се пребори с пристъпа на съчувствие, който не се съчетаваше с достойнството на служебното му положение.
В този момент Габрийон пристъпи напред и заяви:
— Тоя мосю се заблуждава. Болният е Анселмо Марсело, та нали го познавам.
— Мълчи, мошенико! — сопна му се Стернау. — Мосю мер, настоявам пазачът да бъде арестуван!
— Да бъда арестуван? — добре изигра възмущението си Габрийон. — Какво съм сторил? Тоя стар смахнат човечец е мой сродник. Ако беше граф, никога нямаше да се побърка. Лишенията и гладът са го докарали до тоя хал. Аз го приех от съчувствие и за възнаграждение да бъда арестуван? Това е смехотворно!
Мерът се почувствува засегнат от това изявление.
— Я по-кротко! — тросна се той. — Онова, което вършат съдията и полицаите, никога не е смехотворно. Ти си мой арестант. В името на закона, арестуван си!
— Арестуван? Аз? — запита Габрийон. — Когато сте готови, обадете ми се!
Той скочи към нищо неподозиращия мер, блъсна го настрани и полетя… не надолу по стълбите, както бе възнамерявал, а… в ръцете на полицаите, поставени там.
— Nona d̀un chien [28]! — извика той уплашено.
— Дръжте го здраво! — заповяда мерът. — Опитът за бягство потвърди вината му. Той ще ни каже как се е озовал графът тук!
Пазачът бе изблъскан навън и поведен към затвора. Чиновникът заяви:
— Срещу този престъпник ще бъде заведен процес. Аз ще съставя доклад, после ще се погрижа да известя в Родриганда, че на мястото на графа е бил погребан друг мъртвец, тъй като дон Мануел е бил намерен при нас. Но, мосю, какво ще разпоредите относно него? Ще трябва ли властите да се намесват и тук?
— Не, той ще остане с нас! — декларира Стернау. — Ще го вземем със себе си и аз ще се опитам да го излекувам.
— Е, тогава съм спокоен — отдъхна мерът. — Сега да вървя да изпълнявам задълженията си. За разпит на арестанта днес е твърде късно, но утре сутринта веднага ще се заема с този въпрос, а вас ще уведомя за часа, понеже смятам, че ще искате да присъствате.
Той се сбогува, а Стернау изпрати Миндрело до града да се снабди с нови дрехи и бельо за графа. В това отношение бе много занемарен. Резултатите от повърхностния лекарски преглед въпреки очакванията, бяха задоволителни.
На по-следващия ден влакът поведе лекарят, Миндрело и болния през покрития със сняг ландшафт на Нормандия към Париж.
Четете продължението на романа в книга втора: «Пирамидата на Бога Слънце».