Там лагеруваха група индианци, сред които се виждаха пленниците. Немецът извади от кобура на седлото си далекоглед и го насочи към тях.
— Какво вижда моят бял брат? — попита Мечешко сърце.
— Четиридесет и девет команчи и шестима пленника.
— Жените там ли са?
— Да, и двете. Тази вечер ще ги освободим.
Индианецът кимна.
— Четиридесет и девет команчи не могат да разставят сто поста — продължи траперът. — При все това трябва да се скрием. Възможно е да са се изплъзнали и други вакуероси. Те, разбира се, също са били преследвани и връщайки се, преследвачите лесно биха могли да ни открият. Пази конете! — обърна се той към Доменико. — Ние ще се заемем със заличаването на следите ни.
Унгер и Мечешко сърце се върнаха на известно разстояние по пътя, по който бяха дошли, за да отстранят конските отпечатъци. След това потърсиха убежище сред най-гъстите храсти на възвишението и се скриха с животните.
Слънцето залезе и започна да се мръква. Спусна се мрачна нощ, а в скривалището нищо не помръдваше. Най-доброто време за действие беше малко след полунощ.
— Е, помисли ли как ще го извършим? — запита немецът апача.
— Да — потвърди червенокожият. — За моя брат не представлява трудност да се справи безшумно с някой пост. Ще се промъкнем там, премахваме стражите, срязваме ремъците на пленниците и се измъкваме с тях.
— Тогава да вървим, защото промъкването до лагера ще отнеме доста време.
— Доменико тук ли остава? — запита вождът.
— Да, той ще надзирава конете.
— Къде ще ни чака?
— На мястото, откъдето на идване забелязахме команчите. Ще трябва да минем оттам, защото при всички случаи ще се върнем към Рио Гранде.
Двамата смели мъже взеха пушките си и като дадоха наставления на вакуерото, се отдалечиха.
Долу в долината гореше малък стражеви огън, край който лежаха спящите команчи и вързаните пленници. Постовете навярно се намираха извън този кръг. Когато стигнаха долината, Мечешко сърце прошепна:
— Аз отивам наляво, а ти надясно.
— Добре. Но по-напред ще освободим двете жени.
С тази уговорка те се разделиха. Унгер запълзя към лагера от дясната страна. Всичко се осъществяваше по възприетия в прерията начин. Човек ляга на земята и се придвижва като змия бавно напред. При това не бива да бъде нито видян, нито чут. Също така трябва да внимава да не го подушат конете, които със страхливото си пръхтене издават близостта на неприятеля.
Така постъпи и Унгер. Първо описа широка дъга, а после започна да я стеснява, докато забеляза една тъмна фигура, крачеща бавно напред-назад. Това беше постът. За щастие нощта бе тъмна, а огънят едва тлееше. Немецът се приближи на около пет крачки от него, скочи внезапно и го стисна изотзад за гърлото така здраво, че червенокожият се свлече на земята, без да успее да издаде звук. След броени секунди лежеше с вързани крайници и запушена уста.
Четвърт час по-късно на Унгер се удаде да обезвреди още един пост. След това попадна на Мечешко сърце, който се бе справил по същия начин с двама команчи.
— Сега към жените! — прошепна индианецът.
— Само внимателно! — помоли немецът.
— Pshaw! Апачът е смел, но и предпазлив. Напред! — гласеше отговорът.
С безшумно пълзене те се насочиха през високата трева към огъня. Девойките лесно се различаваха по светлите цветове на дрехите им; те лежаха една до друга с вързани ръце и крака. Унгер пръв стигна до тях и приближи устни до ухото на едната. Въпреки тъмнината, той видя, че очите й са отворени и го наблюдават.
— Не се плашете и се дръжте спокойно! — прошепна той, — Когато прережа връзките и на Вашата приятелка, се отправете бързо към конете!
Тя го разбра. Траперът сряза ремъците, които се бяха впили в тялото й.
Като забеляза, че немецът се е заел с момичетата, апачът пропълзя към останалите пленници. Това бяха четирима вакуероси, които лежаха наблизо и също не спяха. Той извади ножа и започна да прорязва ремъците им. Едва се бе заел с втория и до него внезапно се надигна един индианец. В просъница той беше чул движенията на апача. Наистина Мечешко сърце незабавно вдигна ножа си и го заби в гърдите му, но смъртно раненият човек все пак има време да изпусне предупредителен вик.
— Напред към конете! След мен! — извика апачът, разрязвайки светкавично ремъците на останалите. Те скочиха и се втурнаха към конете.
— Бързо, бързо за Бога! — викна и немецът и като улови дамите за ръце, ги повлече към конете. Но ръцете и краката им явно са били толкова здраво пристегнати, че те едва можеха да се движат.