— Ох, той бълнува! — извика девойката уплашено. — Антонио, нима не ме познаваш?
— Познавам те — промълви той.
— Тогава кажи името ми! — помоли Ема.
— Не го зная.
— Santa Madonna, той не го знае. Нима не познаваш твоята Ема?
— Познавам я, но съм убит.
С рукнали от очите сълзи тя попита:
— А тези двама главатари?
— И тях познавам, но не зная кои са.
— Ох, та нали се познаваш с Бизоновото чело и Мечешко сърце?
— Да, познавам ги, но съм убит.
— Той бълнува и се смята за мъртъв! — проплака Ема.
Тогава Бизоновото чело пристъпи към нея, хвана я за ръката и каза:
— Сеньорита, ще ми отговориш ли на един въпрос, и то истината, сякаш те пита самият Велик дух?
— Да.
— Какво ще правиш, ако нашият приятел Гърмящата стрела завинаги остане в такова състояние?
— О, аз няма да го напусна никога, никога! Но той отново ще дойде на себе си.
— Възможно е да оздравее, но неговият мозък е разтърсен. Хвала на теб, че няма да го изоставиш!
Красивата девойка се заля в сълзи. После възвърна самообладанието си и произнесе със спокойна увереност:
— Аз съм негова годеница и ще му стана съпруга, независимо дали ще остане в това състояние или не. Желая обаче да бъде наказан онзи, който поиска да го убие!
— Ще бъде наказан, кълна се в това — увери мищекът, а апачът кимна в знак на съгласие.
В този момент в двора се чу конски тропот. Ема отиде до прозореца.
— Лекарят! — уведоми тя. — Ох, сега ще разберем дали да се надяваме или не.
Не след дълго хасиендерото въведе лекаря в стаята. Той изслуша всичко подробно и отиде до леглото да прегледа Унгер. По време на прегледа болният свиваше болезнено лице, но не издаде нито звук. Въпреки умственото си разстройство, той се придържаше към максимата, че човек трябва да превъзмогва болките.
— Кой сте вие, сеньор?
Той отвърна с безкрайна скръб:
— Не зная.
— А как се казвате?
— Не ми е известно.
— Познавате ли сеньор Унгер?
— Познавам го, но аз съм убит.
— Къде се намира той сега?
— Не зная.
— Кой ви удари?
— Не зная.
— А къде бяхте ударен? И това ли не знаете?
— О, да, но аз съм убит.
Така отговаряше болният на всеки от поставените му въпроси. Той твърдеше, че познава всички и знае всичко, но не познаваше никого и знаеше само това, че са го убили. Лекарят поклати глава.
— Налице е фрактура на черепа — даде заключението си той, — но не мога да сторя нищо за оздравяването му. Раменникът, с който сте го наложили, е единственото средство, което може да помогне. След като черепът зарасне, може би паметта отново ще се върне. Затова не бива да се мисли, че всичко е загубено.
Когато всички напуснаха стаята, Ема падна на колене до болния, улови ръката му и запита:
— Наистина ли не ме познаваш, Антонио?
— Познавам те — прошепна той.
— Тогава ме назови по име, ох, макар и един-единствен път!
— Не зная името ти.
— Обичаш ли ме?
— Обичам те! — увери със скръбна физиономия той.
— Ох, няма да те изоставя, дори и завинаги да останеш болен.
— Аз не съм болен, аз съм мъртъв!
Шеста глава
Пабло Кортейо
Както човек е зависим от земята, върху която живее, така и характерът на изконния мексиканец наподобява географския облик на собствената му страна. В по-голямата си част тя е вулканична, а такава е и вътрешността на нейните жители — изпълнена с огън, често изригващ могъщо и опустошително. По крайбрежните местности цари смъртоносна треска, такива са и политическите отношения — болнави и крайно неблагонадеждни. Целият живот на нацията представлява пъстра, изпълнена с фантастика и промени картина. Тук човек може за една седмица да преживее повече приключения, отколкото при нашите уредени взаимоотношения за десет години [7].
Столицата на старото ацтекско кралство, някогашна резиденция на нещастния владетел Монтесума, се казва също както и самата държава — Мексико. В близост до най-красивата paseo [8] се издига великолепният палат на граф Фернандо Де Родриганда и Севиля, един от най-значителните земевладелци в страната. На младини той до такава степен се проявил в борбата за независимост на своята нова родина, че въпреки испанския си произход, му бе позволено да остане в страната.
Той седеше в работния си кабинет и преглеждаше сметките, които му бе представил неговият секретар Пабло Кортейо. В този момент секретарят, изглежда, не се намираше в розово настроение. Високата му мършава фигура беше сервилно прегърбена, ала ядно стискаше бледите тесни устни. От време на време малките му очички поглеждаха с отровен блясък графа, който разглеждаше документите, свъсил вежди.