— След това Вие самият ли ще дойдете?
— Още не зная! А Вие да не влезете с коша в града?
— И през ум не ми минава.
— Потърсете на брега някое усамотено място, удобно за пристан с лодка! Разбера ли, че сте дошли, идвам през нощта за коша.
— Така е добре. Сега сме на едно мнение.
— Тогава да се сбогуваме.
— Бързате ли?
— Планирал съм още едно малко развлечение, сеньор Кортейо. Знаете, животът в морето е дяволски скучен и слезе ли човек на сушата, не бива да се държи като магаре.
— Разбирам. Тогава лека нощ, сеньор.
— Лека нощ. Побързайте с погребението!
— Ще стане достатъчно бързо.
Двамата порядъчни мъже се разделиха.
Раненият граф Фернандо лежеше в леглото, без да подозира, че погребението му е вече подготвено. Щастието или по-скоро дяволът се усмихна на Кортейо. Той стигна в палата на господаря си и поиска да се отправи към жилището си, но срещна старата Мария Хермоес, която носеше от чешмата чаша с вода.
— Как е дон Фернандо? — осведоми се той.
— Не се оплаква — отвърна Мария.
— Появи ли се треска?
— Не, но чувства ужасна жажда. Почти всеки четвърт час му нося чаша студена вода.
— Лекарят идва ли пак?
— Два пъти. Каза, че не е засегнат важен орган и няма опасения, стига да не се появи нещо неочаквано.
— Да си пожелаем графът скоро да оздравее! В тези горещи местности и най-малкото нараняване може да се окаже опасно за живота.
— Това е вярно. Но аз нямам време, сеньор. Лека нощ!
Бяха се спрели пред вратата за жилището на Мария. Старата сигурно искаше да влезе и вземе нещо. Ето защо остави за малко чашата в близката ниша на стената и отиде в стаята.
Кортейо едва бе тръгнал. Един бърз поглед го убеди, че е сам. С трескава припряност той извади кесийката и изсипа съдържанието в чашата. След това бързо се отдалечи.
Хосефа Кортейо още не беше си легнала в очакване на баща си. С радостна възбуда той й разказа как му се е удало да извърши престъпното дело. Тя го слушаше със захлас и когато свърши, плесна възторжено с ръце.
— Ах, великолепно! — възкликна. — Спечелихме, всички неизвестности отпаднаха и сега със сигурност зная, че ще стана графиня! Алфонсо кога ще бъде тук?
— До няколко дни. Но ако е бързал, може да пристигне още утре.
— Тази нощ няма да мога да заспя от радост и очакване.
— При все това трябва да отидеш в спалнята си. Ако с графа се случи нещо необичайно, всички ще се разбудят. Всеки ще се появи полуоблечен и сетне би могло да направи впечатление, ако си напълно облечена. Внимавай и за най-дребните неща.
— Имаш право. Мисля само кога графът ще изпадне във вцепенение. Ще предоставиш ли на Мария възможността да се разпорежда в болничната стая?
— Дори и не мисля!
— Така щях да те посъветвам и аз, а и да те предупредя. Графът, изглежда, е подготвил друго завещание.
— Caramba — по дяволите! — изруга Кортейо изплашен.
— Да, най-малкото го предполагам. Не е ли вярно, че преди дуел човек привежда делата си в порядък?
— Разбира се. Във всеки случай и дон Фернандо не го е пропуснал.
— Писал е в продължение на доста време, както каза слугата Арнолдо.
— Това все още не е повод да се мисли, че е изготвил ново завещание.
— Имам и други доводи. Защо държи в тайна, което е писал? Защо не го е заключил в писалището си, където съхранява подобни неща?
— Някъде другаде ли го е съхранил?
— Да. В ръцете на тази вещица Мария Хермоес.
— Дявол! — възкликна Кортейо изумен. — Със сигурност ли го знаеш?
— Да. Излязла е от покоите му с голям плик, запечатан на пет места, а когато той се върна от дуела, отново му го занесла.
— Кой ти го каза?
— Камериерът.
— Това наистина е странно! Към мен вчера той показа голямо недоверие, а към нея голямо доверие. Сигурно е променил завещанието. Но какво може да промени? Алфонсо си остава наследникът!
— А може би не — рече Хосефа. — Дон Фернандо не е доволен от него и има право да го лиши от наследство, тъй като Алфонсо е само племенник. Другояче стоят нещата с имотите на дон Мануел в Испания. Те са майорат [11] и при всички случаи ще преминат в ръцете на Алфонсо.
— Това е вярно. Но все пак е странно доверието на дон Фернандо тъкмо към старата дойка.
— Да, някога тя е довела тук Алфонсо и може би подозира нещо.
— Дали не е споделила подозренията си с графа?
— Трябва да я обезвредим, татко! Как мислиш, къде би могъл графът да съхранява плика?
— Най-вероятно в средното чекмедже на бюрото си, където държи всички важни документи.