Той се надигна мъчително и продължи пътешествието си. Досега се бе придържал възможно все на юг, сега се насочи повече на изток. Пътят му вече не минаваше през долините. Сега бе принуден да преодолява дълбоки странични урви и стръмни скалисти скатове. Кашляше и хриптеше, но не си позволяваше нито миг почивка, докато най-сетне забеляза животворна ивица зеленина. Беше оставил зад себе си границата на пустошта и бе достигнал възвишения, обрасли отначало от ниска растителност, но скоро и от храсти и накрая — от гъсти дървета.
Пое нагоре между тези храсталаци и дървета, докато стигна открито, оградено от високи храсти място, където се настани на земята. Едва го бе сторил и долови зад себе си крачки, ала преди да бе имал време да се обърне, почувства една твърда ръка на рамото си и рязък глас запита:
— Какво смяташ да правиш тук, дядка?
— Да умра!
Само тези думи отвърна и отново отпусна глава, която бе надигнал.
— Да умреш? Защо?
Оня, който питаше, бе млад силен мъж, а оръжията по него не допускаха мисълта да е миролюбив жител на някой град или село.
— Защото не мога да продължа нататък — въздъхна болният.
— Защо си дошъл насам? Какво търсиш?
— От много дни търся из планините един корен, който би могъл да облекчи страданията ми, ала все още не съм го намерил.
— Къде е родното ти огнище?
— Далеч оттук, край Оренсе, до границата с Португалия.
— И въпреки болестта си дръзнал да тръгнеш толкова надалеч? Имаш ли хляб?
— Не.
— Ама никакъв? Света Майко Божия, та ти ще умреш от глад още преди да те е погубила охтиката! Почакай, ще питам дали мога да ти донеса!
Младият мъж изчезна сред храсталаците, но скоро отново се върна.
— Ако склониш да ти вържа очите, ще те отведа на място, където ще можеш да си отпочинеш и положиш грижи за себе си докогато пожелаеш — каза той.
— Да ми вържеш очите? Но защо?
— Наложително е. Не бива да видиш нашия вход.
— А-а, какви сте вие?
— Разбойници, но иначе честни хора, старче.
— Разбойници? Значи обирджии? Ох, аз съм уморен и беден и няма защо да се страхувам от вас. Вържи ми спокойно очите и ме води накъдето поискаш!
Разбойникът свали кърпата от врата си, върза очите на стария и го поведе за ръка. Известно време вървяха през храстите, после стъпките им отекнаха в някакъв входник, след който спряха и кърпата бе свалена. Намираха се в открита скалиста котловина. Наоколо бяха насядали двадесетина груби фигури, които се хранеха, пиеха, пушеха, играеха или привеждаха оръжията си в готовност. Отведоха го при здрав дългобрад мъж, който лежеше малко встрани на вълнено одеяло и броеше пари от голяма кожена торба.
— Как се казваш? — запита той рязко новодошлия.
— Името ми е Бернардо, сеньор.
Разбойническият главатар му отправи остър поглед и рече замислено:
— Струва ми се, че вече съм те виждал!
— Не бих казал.
— Известиха ми, че си от околностите на Оренсе. Защо не си остана вкъщи, като си толкова болен?
— Тъкмо болестта ме принуди да тръгна на път, сеньор. Търся из планините един корен, който лекува всички болести.
— Охо, няма такъв!
— Има, сеньор. Каза ми го една мъдра хитана [16].
— Та нямаш ли син, който да го търси вместо теб?
— Нямам ни син, ни дъщеря, нито пък някакъв приятел на тоя свят.
— Тогава остани тук и си почини! Ти няма да я караш дълго, човече. Навън без мое разрешение няма да излизаш. А ако си предател, хубавичко внимавай! С такива хора не се шегувам.
На стария бе посочено едно уединено място, където получи храна и вода. Сетне сякаш никой не се интересуваше от него.
Доста по-късно отново влезе човекът, който бе отвън на стража, и докладва на главатаря, че някакъв непознат настоява да говори с него.
— Кои е? — гласеше въпросът.
— Не иска да каже. Носи черна маска, та да не го разпознаят.
— А-а, идвам веднага.
Главатарят се надигна, пъхна един пистолет в пояса си и напусна скалистото убежище. Вън съгледа непознатия. Изглежда, все пак го разпозна, защото се отправи с бързи крачки към него, протегна ръка и го поздрави с думите:
— Добре дошъл, сеньор Гаспарино, добре дошъл! Минаха години, откак се видяхме за последен път!
— Шт! — предупреди дългата мършава фигура изпод маската. — Кой назовава тук имена! Сигурни ли сме, че някой не ни подслушва?
— Напълно! Там вдясно пази нашият пост, но той не може да чуе, а тук иначе хора не минават. Надявам се, че ми носиш добра работа.