— Откъде знаеш всичко това? Имам предвид подробностите около охраната му.
— Първия път, в който го посетих, Емилио ме заведе на обиколка.
— Това не е много умно.
— Мисля, че искаше да ме впечатли с непробиваемостта си. — Анджелина настрои бягащата си пътека на най-високата ѝ скорост и започна да тича бързо.
Курц последва примера ѝ. Няколко минути бягаха в мълчание.
— Какъв ти е планът? — попита най-накрая тя.
— Трябва ли да имам такъв?
Жената го дари с настоятелен сицилиански поглед.
— Да, трябва да имаш шибан план.
— Не съм наемен убиец — отвърна Курц. — Наемат ме за други неща.
— Но планираш да убиеш Гонзага.
— Вероятно.
— Но не планираш да направиш опит да се докопаш до него в имението му, нали?
Курц се съсредоточи върху дишането си и продължи да бяга в мълчание.
— Възможно ли е да се влезе там? — попита Анджелина и избърса потта от лявото си око.
— Хипотетично ли?
— Изобщо.
— Забелязала ли си пътните ремонти на около осемстотин метра от имението?
— Да.
— А всичките булдозери, багери и камиони, които са паркирани там през половината време?
— Да.
— Ако някой открадне най-голямата от онези машини, може да отиде до портата, да си проправи път през нея до къщата, да застреля всички охранители и в същото време да очисти Гонзага.
Анджелина натисна копчето за спиране и забави ход, докато бягащата пътека се изключи плавно.
— Наистина ли си толкова глупав?
Курц продължи да бяга.
Тя вдигна кърпата от раменете си и си избърса лицето.
— Знаеш ли как да управляваш едно от онези големи чудеса с вериги?
— Не.
— Знаеш ли въобще как да го запалиш?
— Не.
— Познаваш ли човек, който може?
— Вероятно не.
— Да не се мислиш за шибания Джеки Чан? — попита Анджелина и слезе от бягащата пътека.
— Не знаех, че в Сицилия и Италия са чували за Джеки Чан — отвърна Курц и спря уреда си.
— Навсякъде са чували за него. — Тя подсуши откритата кожа между гърдите си. — Няма да ми кажеш плана си, нали?
— Не. — Той погледна към Момчетата, които бяха приключили с лежанката и се възхищаваха един на друг, докато вдигаха дъмбели във всяка ръка. — Това наистина беше много забавно. А и усещам, че привличането ни е толкова силно, че скоро ще ме поканиш в дома си. Какво ще кажеш да се видим утре по същото време, на същото място?
— Майната ти.
В неделните сутрини Джеймс Б. Хансън ходеше на ранните служби със съпругата си Дона и доведения си син Джейсън, след което заедно отиваха за късна закуска в любимата закусвалня на „Шеридан драйв“ където правеха невероятни палачинки. Следобеда си оставаше у дома, а жена му водеше Джейсън при родителите си в Чийктуага. Това беше неговата възможност за размисъл през седмицата и той рядко я пропускаше.
Никой не можеше да ходи в мазето освен Хансън. Той беше единственият, който разполагаше с ключ за оръжейния си склад. Дона никога не беше виждала помещението, дори когато го ремонтира при нанасянето им преди година, а Джейсън беше наясно, че всякакви опити за неправомерно влизане в личния склад на пастрока му щяха да му донесат сериозно физическо наказание. „Ако жалиш детето, ще го разглезиш“ — това мото се приемаше доста сериозно в дома на капитан Робърт Г. Милуърт от отдел „Убийства“.
Оръжейният склад беше защитен с различен код от онзи на охранителната система на къщата, с метална врата и катинар с комбинация. Самото помещение беше безлично, с метално бюро, рафт с полицейски справочници на стената и витрина зад заключени врати от нечуплив плексиглас, зад които държеше скъпата си колекция от оръжия, осветена от халогенни лампи. В северната стена беше монтиран голям сейф.
Хансън изключи третата охранителна система, въведе необходимата комбинация и извади титаниевия куфар, който беше заровен под акции, облигации и колекцията му от сребърни крюгерранди12. Върна се на бюрото си, отвори куфара и разгледа съдържанието му на меката светлина от оръжейната витрина.
Тринадесетгодишното момиче в Маями отпреди две седмици — кубинче, чието име така и не запомни, а избра напосоки от квартала, в който преди няколко години живееше малкият Елиан Гонзалес — беше Номер двадесет и осем. Хансън разгледа снимките, които му направи, докато още беше живо… и по-късно. Спря се за кратко на единствената снимка, в която участваше и той с момичето — винаги правеше по една такава — и след това продължи да разглежда останалите от колекцията си. Беше забелязал, че в последно време децата между дванадесет и четиринадесет години бяха започнали да се развиват по-бързо от онези от неговото детство. Според експертите това се дължеше на храната, но Джеймс Б. Хансън знаеше, че става въпрос за дело на дявола, който превръщаше децата в сексуални обекти по-рано, отколкото в изминалите десетилетия и столетия, за да съблазняват мъжете.