Разхождах се инкогнито по Невския проспект. Мина господарят-император. Целият град сне шапки и аз също, но не издадох с нищо, че съм испански крал. Смятах за неприлично да се откривам така пред всички, защото най-напред трябва да се представя в двореца. Досега ме спираше само това, че нямах кралски костюм. Да мога да намеря поне някаква мантия. Исках да поръчам на шивача, но те са цели магарета, освен туй са съвсем небрежни в работата си, ударили са на гешефти и повечето от тях настилат камъни по улицата. Реших да направя мантия от новия си вицмундир, който съм обличал всичко два пъти. Но за да не би тия мръсници да попречат, реших сам да шия, като заключа вратата, за да не ме вижда никой. Нарязах го целия. С ножицата, защото кройката трябва да бъде съвсем друга.
Мантията е съвсем готова и ушита. Когато я надянах, Мавра извика. Ала аз още не се решавам да се представя в двореца. Досега от Испания няма депутация. Без депутати е неприлично. Моят сан няма да има никаква тежест. Всеки час ги очаквам.
Учудва ме необикновената бавност на депутатите. Какви ли причини биха могли да ги спрат? Нима Франция? Да, това е най-зле разположената държава. Ходих на пощата да питам дали не са пристигнали испанските депутати. Но началникът на пощата е извънредно глупав, нищо не знае, каза, тук няма никакви испански депутати, а ако искате да напишете писма, ще ги приема по установената такса. Дявол да го вземе! Защо пък писмо? Писмото е глупост. Писма пишат аптекарите…
И тъй, аз съм в Испания и това стана толкова скоро, че едва можах да се опомня. Днес заранта дойдоха при мен испанските депутати и заедно с тях отседнах в една карета. Стори ми се странна необикновената бързина. Карахме така бързо, че след половин час стигнахме до испанската граница. Впрочем нали сега из цяла Европа железниците и параходите карат извънредно бързо. Чудновата земя е испанската: когато влязохме в първата стая, видях много хора с бръснати глави. Но аз се досетих, че това навярно са доминиканци или капуцини, защото те си бръснат главите. Сториха ми се прекомерно чудновати обноските на държавния канцлер, който ме водеше за ръката; той ме блъсна в една малка стая и рече: стой тук и ако продължаваш да се наричаш крал Фердинанд, ще ти избия туй от главата. Но тъй като знаех, че това не беше нищо друго, освен изкушение, отговорих отрицателно, поради което канцлерът ме удари два пъти с тояга по гърба толкова силно, че аз насмалко не извиках, но се сдържах, като си спомних, че това е рицарски обичай при встъпване във високо звание, защото в Испания и досега още са в сила рицарските обичаи. Като останах сам, реших да се занимая с държавните работи. Открих, че Китай и Испания са абсолютно една и съща земя и само поради невежество ги смятат за различни държави. Съветвам всички да нарисуват на една хартия Испания и ще излезе Китай. Ала мен особено ме огорчаваше събитието, което щеше да стане утре. Утре в седем часа ще стане едно странно явление: Земята ще седне на Луната. За това пише и знаменитият английски химик Уелингтън. Признавам си, че усетих сърдечна тревога, когато си представих необикновената нежност и крехкост на Луната. Та нали Луната обикновено се прави в Хамбург; и то много лошо я правят. Учудвам се как Англия не обръща внимание на това. Прави я един куц бъчвар и личи, че тоя глупак няма никакво понятие за луна. Той слага едно смолено въже и една част от зехтин; и затова по цялата Земя вони толкова страшно, че трябва да си запушваш носа. И затова самата Луна е такова нежно кълбо, че там хора съвсем не могат да живеят и сега живеят само носове. И затова ние не можем да видим собствените си носове, тъй като те всички са на Луната. И когато си представих, че Земята е тежко вещество и като седне, може да направи на прах нашите носове, обзе ме такава тревога, че като си обух чорапите и обущата, побързах да отида в залата на държавния съвет, за да заповядам на полицията да не позволи на Земята да седне върху Луната. Огромното множество капуцини, които заварих в залата на държавния съвет, бяха много умни хора и когато казах: „Господа, да спасим Луната, защото Земята иска да седне върху нея“ — всички веднага се хвърлиха да изпълнят моето монаршеско желание и мнозина почнаха да се катерят по стената, за да хванат Луната, но в това време влезе великият канцлер. Щом го видяха, всички се разбягаха. Аз като крал, останах сам. Но за мое учудване канцлерът ме удари с тояга и ме изпъди в моята стая. Такава сила имат в Испания народните обичаи!