— А, имате предвид „Спакъл“.
— Много е вероятно. Трябват ми и няколко от онези пластмасови нещица, които се използват за задържане на винтовете в стената при поставянето на рафтове. На мен са ми познати под името „Роуплъгс“.
— Е, ние ги наричаме „Анкърс“.
— Ще го имам предвид.
В действителност едва ли бих се чувствувал повече като чужденец, ако стоях там, облечен в „ледерхозен“2. Всичко това ме шокираше. Макар че бях много щастлив във Великобритания, винаги бях мислел за Америка като за свой дом и то в най-дълбокия смисъл на тази дума. Оттам идвах, това бе мястото, което наистина разбирах, аршинът, с който премервах всичко.
По един особен начин, нищо не може да ви накара да се почувствате като жител на собствената си страна повече от това да живеете някъде, където почти всички не са ви земляци. В продължение на двадесет години това, което ме определяше в най-голяма степен бе фактът, че съм американец. По такъв начин гледаха на мен и ме отличаваха от останалите. Дори имаше един случай, в който успях да постъпя на работа именно благодарение на това си предимство, когато с типичната за юношите дързост заявих на главния редактор на вестник „Таймс“, че ще бъда единственият човек от колектива, на когото ще може да се разчита да напише Синсинати без правописни грешки. (Така се и оказа впоследствие.)
За щастие моето изживяване имаше и своята добра страна. Множеството хубави неща в Америка придобиха омайващото излъчване на непознатото. Не по-малко от всеки чужденец бях смаян от лекотата и удобството на американското ежедневие, от зашеметяващото изобилие на абсолютно всичко, от удивителния, не поддаващ се на изпълване простор на едно американско мазе, от удоволствието да бъдеш посрещан от сервитьорки, на които като че ли им харесваше да работят като такива, от поразителната идея, че ледът не е лукс.
Освен това ме изпълваше онази постоянна, неочаквана радост предизвикана от повторното изживяване на онези неща, с които бях израсъл, но почти бях забравил: бейзбола по радиото, дълбоко удовлетворяващия звук от блъскането на покритата врата през лятото, внезапните, заплашителни гръмотевични бури, наистина силните снеговалежи, Денят на благодарността и Четвърти юли, светулките, климатикът през наистина горещите дни, желето с парченца плод (което всъщност никой не яде, но е просто приятно да гледаш как се поклаща в чинията ти), приятно комичния вид на всеки, обул къси панталони. Всичко това има голямо значение по един наистина особен начин.
Така че като цяло бях сгрешил. Човек може отново да се завърне вкъщи. Просто си вземете още пари за пътните карти и помнете, че в железарията трябва да поискате „Спакъл“.
Помощ!
Онзи ден се обадих на телефона за обслужване на клиенти на моята компютърна фирма, защото изпитвах особена нужда някой значително по-млад от мен да ме накара да се почувствам като пълен невежа. Юношеският глас от другата страна ми каза, че се нуждае от серийния номер на моя компютър преди да може да ме обслужи.
— И къде мога да го намеря? — запитах аз предпазливо.
— На долната страна на единицата за функционален дисеквилибриум на КПЕ — каза той. Или произнесе нещо подобно, което звучеше точно толкова объркващо.
Разбирате ли, именно поради тази причина не се обаждам на телефона за обслужване на клиенти на моята компютърна фирма твърде често. Не са минали и четири секунди откак е започнал разговорът и аз вече усещам как пресичащите се подводни течения на изпълващите ме невежество и срам ме завличат в ледено студените дълбини на Залива на унижението. С чувство на пълна обреченост усещам как във всеки следващ момент той ще ми зададе въпроса с колко РАМ разполагам.
— Това някъде близо ли е до онова, дето прилича на телевизионен екран? — питам аз безпомощно.
— Зависи. Вашият модел Z–40LX MultimediaHPii ли е или ZX46/2Y Chromium B-BOP?
И така нататък. Крайният резултат е, че серийният номер на моя компютър е изписан на малка метална пластинка на долната страна на основната контролна кутия — онази с поставката за дискове, с която може да се забавляваш, като я отваряш и затваряш. Вижте, наречете ме глупав идеалист, но ако аз трябваше да поставя идентификационен номер на всеки компютър, който продавам и след това да изисквам от хората да избълват този номер всеки път, когато поискат да се свържат с мен, не мисля, че бих го поставил на място, което би изисквало ползващият компютъра да размества мебели и да моли съседите за помощ всеки път, когато пожелае да го провери. Както и да е, работата не е в това.