Ония читатели, които не са запознати с Котел, може би да им се види чудно и странно; как хаджия човек е изпаднал да пасе овце по добруджанските голи равнини, да го бият всеки ден татарите? Тия не са рядкост. В Котел май мъчно ще да намериш къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по-богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии. Твърде често, кога пътува човек за Котел откъм Шумен или Елена и наближи Котленския балкан, захваща да чува из тъмните усои гласовете на дърварите: „Ей, хаджи Юрдане, натовари ли магарето?“ „Малко остана, хаджи Божиле“ — отговаря други.
Най-много котленските овчари разискват върху верите, за рая и пъкъла, за таласъмите, чумата, юдите, вапирите и пр., в съществуванието на които са положително уверени.
— Когато раят е затворен за турците, евреите и другите неверници, то техните души без съмнение може да отиват изключително в джендема? — пита някой измежду овчарите, когото навярно са били него ден татарите.
— Нито едното, нито другото — отговаря хаджията, като че вчера се е завърнал от оня свят. — Както раят, така и пъкълът са направени само за християните, а неверниците ги няма никакви по оня свят. Тия са като кучетата и като другите животни; техният живот е само на тоя свят и щом умрат, душата им става на вятър.
— А който от християните се потурчи, то що става с него, дядо хаджи? — пита дружината.
— Той гори постоянно като свещ, от краката до главата — казва хаджията, — защото мирото, което той е възприел от свято кръщение и което е чист огън, никога не може да угасней.
— Слушал съм да казват, че това миро било голямо колкото житено зърно в човека — обади се някой.
— Ако да не е и по-малко даже! Неговият пазител, на мирото, е св. Васил, който е на голям почит при небесния престол.
— Че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно — продължава многознающият хаджия.
— Това е съвършено вярно — поема други думата. — Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня — мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. „Тук има нещо“ — подума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.
Разказвачът се е кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин, с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.
— Трябваше да се прекръстиш — забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.
— Трябва да не хвърляте тука наблизо сапунената вода, защото на нея много се трупат злите духове — каза втори.
— Местата, гдето се хвърля сапунката, водениците, юртлуците, върбалакът, кьоравите кладенци, старите гробища, мочурливите места, са най-любимите обиталища на тия духове — потвърди трети и така нататък.
Освен това котленци благоговеят до баснословна степен пред своите богати съотечественици, с които се хвалят, где седнат и где паднат, не че тия последните са направили някоя добрина, което е изключителна рядкост между всички богати, но просто така, защото имали много пари, ходели често в Цариград, познавали се с много паши, а най-главното от глупост и дебело заблуждение. Ако да нямаше по света подобни слепи обожатели на блясъка и на богатството, които са спокойни само тогава, когато им се завие камчикът около врата и когато им ударят по петдесят тояги по краката, то не би имало и хаджии, чорбаджии и различни други тунеядци, съществуванието на които е възможно само при низостта и подлизурството.