А сиромашкото попче, което не знаеше дума турски и никак не познаваше турците, гледаше като упоено. Туриха го в едно отделение, гдето затворниците бяха изключително цигани. Влязло-невлязло още, почнаха да го възсядат, дърпат и оскърбяват. Не се минаха десят минути, откакто го затвориха, когато се появи на двора един от циганите, облечен с неговото расо, нацедил калимавката му на бръснатата си глава, с голи баджаци, черни като кютюци, а в ръката му вместо кандилница едно малко от мляко чаначе, вързано на връв. Той се разтакаше така облечен, представляваше от себе си свещеник, като говореше в същото време: „Боже, боже.“ Съгледаха от конака големците това поругание и изпратиха едного заптия, който така прегори с тоягата си немирния манга, щото се хвана с двете ръце за натъртеното месо и си отиде на мястото.
— Ох, господ да ги накаже, смазаха ме! — товареше младото дяконче после няколко деня, седнало на прага. — Какви добрини не им правих, какво не им купувах — нищо не помогна.
Купувал им тютюн, сиромахът, по един пакет всекиму; давал им пари уж назаем; карали го да им чете молитви — чел; принудили го да им се признае по кой начин се изповядват булки, как поповете ги чистят от грях — казал, каквото му прилягало. Най-после от признателност легнали си да спят, а него турили в един зюмбюл, понеже беше малко дребнав, и го закачили на стената от един гвоздей, като паласка! Вика до бога дякончето, че ще да падне и си строши кокалите, а дивата тълпа примира да се смее. В няколко деня клетникът заприлича на смъртник.
Стигнаха най-после и троянските големци. Радостта беше всеобща било между конашките хора, било между затворниците. Аз, като съжител на последните, ще разкажа само за тях. Като се научиха, че вечерта ще да спят рамо до рамо с Цочо Спасов, Минко Ненов и други, пред богатството и влиянието на които немалко са благоговели, защото бяха все техни почти съседи, събраха се, разискваха и най-после решиха: че макар тия и да са комити, техни душмани, но тука, на туй място, в затвора, гдето всички са равни, гдето мерхаметът си има най-много мястото, гдето не е място за душманлък — то да ги приемат колкото се може по-добре. За тая цел тия преметоха добре едно кюше от добрите, под прозореца, постлаха една рогозка и запазиха това място за гостите.
— Макар и гяури, но нашите бащи са яли техния хляб, били са хора с нофуз, по стотина сиромаси са се хранили на техните врата — обясняваше Хасан аа Бурмалията на Кескин Пехливан, когато той му натякваше, че не си чини такъв ихтибар на хора раи.
Няма нужда да разказвам, че тая чест на троенчени имаше и своята реална полза: агите не бяха да не знаят, че щом се отнесат човешки с беззащитните и уплашени българи, ще да се роди нещо за пред кума. Троенчени влязоха твърде тържествено в конака или по-добре тях вкараха тържествено. Всичките агашетини, които се въртяха около Троян и които се гордееха, че изнамерили и хванали такива важни комити, вървяха с конвоя, навъзсядали на коне и обръжени с желязо. Сам помакът Хасан ага, башибозушкият бинбашия, който беше втори султан в Троян и който щеше да ме коли, вървеше най-напред, възседнал на коня на Цоча Спасов, на който отдавна имал око. И аз от своя страна горях от желание да дойдат тия хора, да се видя и сприкажа с наши хора, особено с Ц. Спасов, който ме познаваше още от Троян, който ми решаваше съдбата в мезлиша, а сега решаваха неговата. Но никому не казах това свое желание, потавах се със скъсаните си парцалетини, позволих си само да попитам Хасан аа Бурмалията:
— И за нас, сиромасите, дали ще да има по една цигара от тия пезевенци?
— Бе, серсем, тия като тебе голтаци триста души купуват! — отговори той.
Затворниците ги приеха повече от любезно. Седнали-неседнали още, вместо зелената паница, като на мене, поръчаха им кафе, представиха им се един по един, кой бащите им познавал, кой добитъка им продавал, кой на техния хляб бил и пр. Съвети, утешавания, кураж и пр. валяха от четири страни.
— Чорбаджилар, вие се не бойте — им говореха тия. — Кой ви вас не познава в тоя мемлекет? Вие сте хора, от които са имали полза и царщината, и комшиите, и раята. Не сте като тия голтаци — е като тогова, храни боже, който имаме тука (с очи ме потърсиха, но аз се не обадих). Най-после, ако дойде работата до кефелик, цели мусулмански села с кучетата си ще да излязат да свидетелствуват кои сте вие. Но засега някое недоразумение може да има.
Уплашените хора, които не можеха да знаят какво ги чака, думи не можаха да намерят да благодарят на тая любезност. Като се представиха вече всички, доближих се и аз до нофузлиите хора или по-добре до Ц. Спасов. Той не можа да ме познае по причина на реформацията в дрехите ми, заговори ми на турски най-напред. После, когато му се обадих, когато видя, че освен турци и българи има в затвора, той се усмихна от радост и ме препоръча на останалите си другари, които ме гледаха: как като мене мазник е можал да бъде бунтовник. Тия се сбутаха и учудиха още повече, когато на въпроса да им разкажа, как се постъпя с българите — политически престъпници — в конака, аз им отговорих, че е опасно да се говори, освен ако знай някой от тях французки, или пък да употребим такъв висок стил, щото да не ни разбират помаците. Тия думи, „висок стил“, такова впечатление направиха на новите гости, щото тия и днес ги споменуват още. В това време именно, когато разговорът беше най-интересен за всинца ни, пияницата Коста, който не знам накъде отсъствуваше и който наздраво беше уверен, че между него и мене не съществува никаква разлика, за да намери предлог да се намеси и той в компанията на тлъстите гости, грабна ми кирливата такя и я хвърли на земята, а после ми наля вода в гърба с тенекето. Ц. Спасов, който не знаеше каква е работата, възмути се, но аз му дадох да разбере, че нямам като него пари да дам на каймакамина, затуй по тоя начин съм намерил да си спася главата.