Тая троянска група от комити се състоеше от следующите лица: Цочо Спасов, Минко Ненов, Пенчо хаджи Василев, Иван Пенев, Ганко Маринов, Васил Спасов, Ив. Колев, Иван Мичев, Калчо Гайдарски, Иван Марковски, Д. х. Василев, Ганко Лесицов и др. Тия се обвиняваха в съучастие в Априлското въстание. Макар че доказателства нямаше твърде, но турците не бяха сбъркали. Между затворените имаше такива стари плъхове, които с Левски бяха работили още. Разбира се, че аз от тях се ползувах откъм ядене, тютюн и пр. Аз от своя страна, като по-стар вече в изпитите, прочитах им своите лекции, какво трябва да крият и какво да казват. Много им помагах, защото, като почнаха да ги изпитват, разделиха ги по отделенията, да се не виждат, а аз като такъв, който другарувам с Коста пияницата, свободно ми беше да се срещам с тях и да им предавам какво са питали другарите и какво са те отговаряли. Ако някое заптие или затворник ме нападнеше и попиташе какво приказвам, отговорът беше лесен: хляб искам! Помежду им имаше един старец на име Ганко, когото подлъгаха турците, и той си изказа не само онова, за което питаха, но и което сам знаел. Чист българинът, да не му остане нещо чурюклюк на сърцето! Тоя глупав Ганко дотолкова беше се вдал на турските обещания, щото обади и оръжията на Левски, които били закопани в Троян от 1872 год. още. За награда турците не го оставиха никога без кафе, оставаха го и свободен да ходи из двора. Той се презираше и от самите турски затворници. Като минуваше покрай прозореца, тие му говореха на нисък глас:
— Бе, пезевенк, затова ли стана комита, да гориш хората?
Но троенчени, като хора не с празни ръце, спуснаха тук-там и после няколко деня оставиха нашия „парцал“, преместиха ги на по-добри места; а аз пак останах с Коста да ме хранят циганите. Както казах, в ловченския затвор даваха хляб, на когото искат и който е вече сетен сиромах, та няма кой да му носи отвън. Редовна храна, дрехи, ястия и пр. не съществуваше. Заран и вечер дохождаха малки кадънчета да продават едно-друго за ядене: кисело мляко в малки панички, по пет пари едното, баница, с лой направена, сух хляб, бито сирене и пр. Тук видях, че за да показва млякото, че е каймаклия, туряха отгоре нагърчени цигареви книги. Още ми е на ума едно кадънче, със сини очички и с малка главичка, което в разстояние на четиресе почти деня ми носеше сегиз-тогиз, като имах пари, по една паничка мляко. Заран я донесеше и вечер я вземеше. И като ми я подаваше през прозореца, и като я вземаше, между зъбите си казваше: „Гяур, комита, ханзър“ — и си показваше малкото язиче, което приличаше на глистя.
Юни месец минуваше вече, а в ловченския затвор нищо положително не се знаеше нито за потъпкванието на въстанията в България, нито за техния размер. Така също нямаше никакви сведения и за четата на Ботйова освен ония, които ни донесоха Руско Робът и другарят му. Турците и заптиите само споменуваха, че Враца била изгорена от комитите, и нищо повече. На 18 или 19 юний подир пладне необикновено движение се забележи в ловченския конак. Заптии и чауши се разтичаха надолу-нагоре, коне се приготовляваха за път, синджири халки, потънали в ръжда, се извадиха, заповеди и съобщения се даваха шепнешком, дрънканието на касатурите беше оглушително, радост и тържество осеняваше лицата на целия конашки персонал. Имаше нещо важно, което възбуди вниманието и на затворниците, без разлика на вяра и престъпление. Тия последните, натрупани един въз други по прозорците, пукаха се от любопитство да се научат какво е станало.