По това време в ловченския затвор докараха на кола едно младо турче, цяло потънало в кърви, дума не можеше да произнесе. То се казваше Амиш, по занаятие разбойник, от прочутите. В това разбъркано време турски разбойник, и да бъде ранен, то беше и чудно, и рядкост, защото правителството, като преследваше неприятелите на държавата, не му оставаше време да се занимава с обикновените разбойници. Това станало обаче не без причини. Кой знае по какви съображения и цели, разбойникът Амиш си хвърлил гайтаплията аба и колчаклиите потура и облякъл вместо тях панталони. Башибозушката потеря го взела за комита и хвърлила да го убие. За тая непредпазливост, сторена и от двете страни, всичките турци и заптии съжаляваха, че станал жертва един юнак човек. И наистина, той беше юнак. Една неделя след докарванието му той оздравя от раните си, понеже повечето бяха от сачми. Преди да излезе на двора с другите затворници, т.е. да завземе официалното си положение, той си приготви такъв един тоалет: донесоха му, не зная кой, от града нови дрехи от първо качество, сърмен джамадан, фес с дълъг пискюл, превързан на главата му с бледосин чембер, с червени еменки на краката и с писани чорапи. Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и с пясък. И наистина, тя лъсна като ланц на часовник. После това той си наметна писаната аба, провисна прангата през рамото си и излезе по двора в определеното време, когато пущаха всичките затворници, с такава гордост и чалъм, като че той да беше първото по заслуги лице в града. Прангата я дрънкаше нарочно, колкото му е сила, за да обръща на себе си вниманието и на затворници, и на заптии. Отгдето преминеше, всеки му ставаше на крака, всеки го считаше за гордост, ако той приемеше да отговори на неговата „мерхаба“.
Амиш разбойникът беше на възраст около на 25 години, с големи и черни като на гарван очи, тънки вити вежди и малки подсукани на ибришим мустачета, въобще той беше извънредно хубавец човек, което идеше в контраст с неговото позорно занятие — разбойник. Когато той се подаде за пръв път на двора в тоя кайфет, със скъпоценно кехлибарено дълго цигаре, което накриво стискаше в устата си, на всичките привлече вниманието без изключение. Турските затворници и заптиите конашки въздъхнаха, т.е. стана им жално и мъчно, че подобен герой е принуден днес да лежи в една стая с проклетите комити. Но колко тия последните останаха зачудени и гръмнати, когато Амиш премина покрай тях само, изгледа ги с презрение, никъде не се спря, а тръгна към нас, комитите, които по причина на синджира, който ни съединяваше натясно, бяхме седнали всинца на една дъска. Той ни поздрави любезно, нарече ни „аркадашлар“ (другари) и седна с нас наред, като заръча и за себе си, и за нас по едно кафе. Един стар турчин, който помисли, че Амиш се е сбъркал, т.е. не ни е познал, че сме комити, доближи се до ухото му и му обади, че сме царски душмани, неприлично е да сяда до нас и да ни нарича „аркадаши“.
— Все едно, те са от моя еснаф хора — отговори Амиш нависоко, така щото всички да можат да го чуят. — Ако аз бях войвода на тия момчета (т.е. на нас, комитите), то работата щеше да бъде по-другояче. Най-напред щяхме да изколим пашите и каймакамите, които са първите душмани на сиромашта. Но не се е минало: като се освободя, което няма да бъде късно, ще си избера за другари изключително комити. Те са по-пешкин момчета.
Амиш говореше това сериозно и натъртено, а турците наоколо се пукаха. Това той говореше повечето от инат към правителството; а може би и да беше убеден, че ние, комитите, които така също сме против пашите и каймакамите, нищо не ни дели от него. Неговата вражда към всичко, ще е правителствено, нямаше граници. Откак той влезе в затвора, бунтовниците, които бяха в неговото отделение, прах не даваше да падне върху им. Един ден заптиите не пуснаха сестра му, малко кадънче, да дойде при него и му донесе едно-друго. Когато ни пуснаха вечерта на двора, той застана под прозорците на агите и почна от края. Най-напред започна да псува заптиите, че били хора едепсизи; после дойде до ефендетата, каймакамина и кадията, които нарече московци, а най-сетне — отиде и към Цариград. Дълго време никой не му се обади нищо, всички слушаха, а заптиите си намираха работа другаде. Такъв беше неговият авторитет, такъв е той и на всички прочути бабаити, за които се парализираше всеки закон от провинциалните власти. Амиш беше бягал няколко пъти от ръцете на правителството, избяга и сега. Ние бяхме в Търново, още, същия почти месец, когато се научихме, че като го карали за Русе, сполучил да избяга по пътя, разбира се, с помощта на заптиите.