Близо до с. Рабьово, по шосето към Севлиево, се дигаше някакъв си прах, който дълго време заптиите не можаха да разберат от каквото призхожда. Като дойде тоя прах по-наблизо, познахме, че това е войска. „За Сърбия отиват“ — спусна се, та каза едно заптие, което за нас беше новина, при всичко че войната със Сърбия не беше се почнала още (това беше на 23 юний 1876 год.). Като дойдохме по на близко разстояние с тая войска, нашият чаушин спусна се да ни скрие от солдатите.
— Момчетата се разярени, като знаят накъде отиват, ще направят някоя пакост на комитите — каза той.
По тая причина отбиха нашия синджир в една висока нива от пътя настрана и там налягахме, налягаха и заптиите, дордето премине войската. Вечерта спахме в селото Рабьово, от горня страна на шосето, на половин път между Ловеч и Севлиево, изключително с турци населено. Дордето ни намерят място за спане, изправиха ни да чакаме до дувара на селската джамия. Цялото село се събра около ни, от най-стария ага до най-малкото турче. По наш адрес те говореха стотина предположения и дивотии, като ни мислеха, че не разбираме турски, защото заптиите им бяха казали, че ние сме същинските комити, пратени от московеца. Но когато се обадихме, че сме тукашни и говорим по-добре от тях турски, те зяпнаха.
— Не ме ли познавате? От вашето село съм купувал вълна — се изви и доложи Сава Пенев.
После това последва едно обяснение между селяните и заптиите, че комитите са изключително ерлии (местни), били те пратени от московеца, били от сърбина, непременно трябва да бъдат българи, „наши петковци“ — прибави едно заптие. И тука бой и псувни нямаше, което беше за чудене в тия времена. През нощта ни натъкмиха в къщата на мухтаря, в една малка стаичка ни наредиха като сардели, в която се намираше и един стан за тъчение, и на кадънката, която тъчала, чехлиците стояха още при подножите на стана. За вечеря ни дадоха само сух хляб, една чорба тестяна и лучец. А синджирът от вратовете ни и белегчетата от ръцете никога не отключваха, чак в Търново се освободихме от тях.
От с. Рабьово до Севлиево е три и половина часа, там трябваше да стигнеме на другия ден, за където и потеглихме на заранта в пълен състав. Отдалеч градът се белее със своите минарета, струва се на човека, че е много близо, но това е оптическа измама. Там при една чюшма срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк. Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си отличие. Той остави линията на своите другари, доближи се до нашия синджир и ни каза нависоко:
— Колко сме души в тая чета, довечера ще да запалим по една свещ и ще да се молим богу да ви избесят всинца ви утре!
Каква беше тая чета със знаме и защо толкова робска ревност от страна на нейния байрактар, аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или пък че се връщаха от царска ангария.
В Севлиево стигнахме още с видело; па и другояче се не можеше — заптиите бяха готови половината от нас да изтрепят, но само деня да стигнат. По само себе си се разбира, че нашият синджир и в Цариград можеше да привлече любопитни, а не и тука, в това отдалечено граденце. По тая причина чаршията и от двете страни се стичаше подиря ни, но само турци, а нашите българи нямаха това право, едно, от страх да ги не заподозрат в симпатии, а, друго — от жалост. Ние останахме зачудени, щом се подадохме в местния затвор — нашия хотел, — на който освен отделението и дворът беше пълен с българи само, граждани и селяни от всякаква ръка. По техните лица, по вниманието и впечатленията, които им произведе нашето появявание, отведнъж ги познахме, че не са те борчлии, чапкъни и пр., но хора от нашия еснаф, хора въстаници. Тия бяха повечето от околните старопланински села: Ново село, Батошево и Кръвеник, които, както е известно, бяха въстанали тая година с оръжие. Числото на затворените може да имаше в севлиевския затвор около 120–150 души: свещеници, учители, младежи, старци и пр. В тоя затвор, който се пада отстрана, като се влезе в конака, ние не можахме да видим ни един турчин, всичките бяха българи. Нямаше и българи затворници за обикновени престъпления. Може би на друго място да имаше затвор за тия последните.