Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно — от дясна страна — брега на Дунава, от лява — водата, отзадя му — Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.
Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“ — хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка — и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!…
Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва, наричаха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето съжаление към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят защо и за какво той се убива и пр. Не погледнаха обаче така косвено на въпроса турските правителствени мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши — чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и неволно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно.
Това бе начало на новото българско движение.
Близо около пет и половина години бяха се изминали вече от оня ден, в който пукна първата българска пушка при с. Върбовка, която обяви по един тържествен начин на целия образован свят, че и измежду българския народ има хора, които високо ценят свобадата и са готови да пролеят кръвта си за нейното придобивание. Близо около пет години бяха се изтекли, откак тая пушка тури в устата на петвековните ни врагове странната и омразна за тях дума „комита“, която породи силна ненавист и злоба между двата елемента на Балканския полуостров — българи и турци. Най-после близо около четири години и осем месеца ставаше вече от деня 6 юли 1868 г., откогато верноподаните чорбаджии бяха пристанали да поднасят на Високата порта благодарителни адреси и всепокорнейши меморандуми, чрез които благодаряха на някои мютесарифи, каймаками и мюдюри и искаха тяхното възвишение, защото били показали извънредна деятелност в преследванието на немирниците.
В разстояние обаче на това време турското правителство по уверенията на българските първенци беше се убедило, че действително комитата е изчезнала и че момците, които минаха Дунава в 1867 и 1868 г., са били хайдуци, изгонени от самия народ по Влашко и Сърбия. Но убийството на А. Кънчева поколеба това доверие на турците, които изново повтаряха думата комита и погледнаха с подозрение на българската младеж.
В късо време около трупа на А. Кънчев се събраха голямо множество любопитни, повечето турци и арменци, в числото на които имаше и няколко европейски консули. Но никой не смееше още да се трогне до студените останки на хероя, защото се чакаше известие от вали-паша, при всичко че тук беше цялата полиция заедно със своите многобройни алайбеювци и юзбашии. В продължение на това време из средата на събраната тълпа се слушаха разни предположения за постъпката на покойния; твърде често се чуваше, даже и от устата на турците, да изказват съжаление за това грозно убийство. Един от присъствующите там високи чиновници, Делевер паша, обръщаше се към находящите се наоколо българи с въпрос: „Не познава ли някой тоя човек?“, т.е. А. Кънчева; но всеки дигаше рамене, макар и да знаеше кой е той.