Измежду другите села избраха за нощна станция махалата Бълван, българско село край шосето. Пладне беше още, когато застанахме от пътя настрани, под сянката на няколко круши. Нас навързаха с пояси и синджири, а те се събуха и налягаха, като оставиха стража. Много се оглеждаха да зярнат някой българин, овчар, орач или пътник, да го употребят за стража, но нямаше.
— Коренът им да изсъхне! Като ги търсиш за работа, няма ги; но комити в Балкана с жените си тичат — забележи циганинът.
Преди да заспят, събраха се на колело под сянката и размислиха по-напред какви ястиета да поръчат в селото за вечерта, загдето щяха да изпратят особено лице изпомежду си. Циганинът поиска той да бъде определен да отиде да приготовлява, но му се забележи, че не е ербап за тая работа. Избраха едно старо заптие, което казваше, че досега може само от махалата Бълван да е изяло двеста кокошки.
— Казвайте сега какво да поръчаме за довечера — каза чаушинът, — защото да направиш нещо като хората, много зависи и от оня, който поръчва.
— Според мене най-напред трябва да се гледа, щото на млякото да не бъде обран каймакът, което завинаги правят бабите за масло — каза циганинът.
Останалата заптийска дружина се изкикоти на това преимущество на млякото.
— Между другите манджи аз съм на мнение да се поръчат следующите — подзе чаушинът с важност на лицето, след като опъна своя чибук. — Едно ягне, напълнено с грозде и ориз, опечено в пещта на тава; отвън да бъде намазано с масло и посипано с червен пипер, което ще да му придаде един вид червенина, твърде приятна и на вкус, и на гледане. От дроба му и червата да направят чорба, която да не подкиселяват до нашето пристигание. Да заколят шест пилета — мисля, че са доволно, а? Какво ще да кажете, аркадашлар? — попита той другарите си.
— Нека бъдат осем, холам, нам ли остана да се грижим за гяурската стока! — отговори старият заптия.
— От тях трите да бъдат задушени в тенджерата, а останалите опражени в чисто масло на парчета — продьлжи чаушинът. — Да опражат два сахаиа яйца, но да си отварят очите да бъдат пресни, което се лесно познава било по кората, било като се стисне в ръка яйцето и се погледне през него срещу слънцето. Солта им да бъде малко, е тъй на, с два пръста турена (той си държеше трите пръста в едно събрани и си въртеше ръката, сякаш че саханите с яйцата стоеха напредя му). Да посипят и малко червен пипер, който отваря пофта, но за да не люти, да го турят още с маслото да угасне малко. За баницата няма да ти разправям по кой начин да бъде, защото ти и без мене знаеш как се прави. Само гледай да бъде с пресен каймак, който е твърде вкусен по това време.
— Но мед забравяш, чауш ефенди — обади се да допълни едно заптие. — Медът има това свойство, щото повече може да се яде, по не се усеща натъртванието на мазнината, по не се вдъвква на човек.
— То се разбира, че софра без мед е къща без жена — продължи чаушът. — Не само в баниците трябва да има мед, но и тъй отделно да се намира една паничка на софрата, та който иска, да си потопва отделно. Ракия (той каза „бяла Рада“) ще ни стигне около една ока, ока и половина, да кажем. Трябва да знаете, че Търново е близо, по тая причина да си знаеме мярката на устата. Сега да дойдем на соуклуците. Аз мисля, че две паници, едната от айран, а другата от мед, ни стигат. Последнята ще държи мястото на шербет, разбира се, но все в кръга на соуклуците ще влезе. Но не забравяй, че единът и другият трябва да бъдат изстудени. За мезелици, вярвам, че ще имаме доволно, защото селото е богато с овощия, а всичките дворове са на твое разположение. Друго какво да поръчаме, казвайте и вие — се обърна той към другарите си.
— Нещо с оризец не споменахте, а то си би имало хас или кокошка, или пък чист пилаф, само в месо сварен — допълни едно заптие.
— Пезевепците не му са майстори, та затуй го премълчах — отговори големецът.
Няколко крачки беше отминал вече заптията, който отиваше в селото да пече раята на ръжен, когато чаушинът скочи и извика подиря му:
— Чуваш ли? Къща за конак ще гледаш да намериш някоя такава, гдето, знаеш я, да има хико-мико (млади жени), на които е благодеяние да гледа човек.
Ние се помайвахме тук-там под сенките, дордето се мръкне или по-добре, дордето поръчаните кавалтии станат готови. Заптиите не бяха вече, както тая заран, свирепи. Предстоящето ходение в село Бълван ги предразполагаше, вардеха се да се не разсърдят, да не би да им избяга апетитът, и псувните даже престанаха, мнозина пееха и се зевзеклендисваха с нас. На всекиго кръщаха по едно име, кого нарекоха войвда изпомежду ни, кого байрактар, кого писар, кого чаушин, тръбач и пр. За Бълванската махала преминахме през Ново село, някогашен център на прочутия патриот отче Матей Преображенский. Тук близо до пътя стърчеше неговото „ханче“, бяло и ново здание, което той беше направил нарочно за криение на апостолите на свободата и други още подозрени лица. Савата въздъхна, като преминахме покрай него, защото много нощи беше прекарал под неговата стряха с отчето.