Вечерта ме туриха в отделна стая, като ми отвързаха и ръцете, докато ям хляб; а после донесоха едни конски букаи и доведоха един българин, с когото ни заключиха в тях, само по едина крак и по едната ръка в белегчетата. Българинът само сумтеше, докато ни връзваха, което беше знак, че той негодува; но нищо не смееше да се обади, защото знаеше какво ще да го последва, и само клюмаше с главата си на заповедите от страна на турците, които му поръчваха да не заспива тежко.
— Ако го отървеш да избяга, тебе ще покачим на бесилката в Сливен — казваха тия.
Турците ни оставиха сами. Малко след тяхното заминувание моят другар българин започна да псува, каквото му дойдеше до устата, загдето го свързали при мене. Той дотолкова ме имаше за долен и отритнат от света човек, щото една думица не приемаше да отправи към мене, а сам на себе си говореше:
— Бе хей, луда главо, защо не отидеш в Кипилово (ближно българско село), като ти се молеха хората? Ама нямало ниви, нямал си къщи, гладен ли щеше да умреш? Малка ли е гората, да сечеш дърва, да белиш киселичови кори (за боя)? Ха, хак ти е сега! Остави къща и деца и се търкаляй заедно с въшкавите цигани-хърсъзи!…
— Мълчи, байно, защото мене ми се спи — казах аз.
— Да се опустее и селото му, и главата му, и наредбите му! На тоя свят няма управа, бей, няма! Сиромах ли си, тежко ти и горко! Всеки иска да те направи мост, всеки те тъпчи в тинята.
— Казах ти, приятелю, не съм разположен да слушам твоите молитви.
Приятеля ми продължаваше без никакво стеснение:
— Пък много сган били тия кучета, господ да ги убие! В касабата (в Сливен) бесят, в Търново бесят, по други места бесят — няма свършвание.
Най-после нашите отношения с приятеля дойдоха дотам, щото той ме напсува, аз го плеснах през устата, той скочи да ме бие, аз го хванах за космите и букаите дрънкаха, като че бягаше с тях някой кон. На часа заптиите наобиколиха стаята и няколко щика се подадоха из прозореца. Когато запалиха свещта, ние бяхме накуп един въз други. Разбира се, че аз можах да се оправдая по-добре и да изложа по-ясно причините за скарванието ни. Заради това само приятелят се удостои да получи четири-пет тояги, а аз останах ненаказан.
На другия ден ние чакахме до самите поли на Балкана, под високите букови дървета, гдето наблизо тече реката, която минува през Стара река. Чакахме няколко часа. Това не беше почивка, защото половин час още път не бяхме изминали от селото. Заптиите си говореха полека, а аз се наслаждавах на прекрасните букове, които в разстояние на един месец не бях виждал и които ми напомняха глад, мъки, бягание и смъртта на моите другари… Него ден имаше пазар в Сливен, на който ходеха хора чак от Тузлука. Скоро захванаха тия да пристигат, всичките, разбира се, турци, които водачите ми спираха при себе си, и като се набраха около десетина души, тогава скупом тръгнаха да вървят. Сега си обясних аз ча-канието на заптиите; тия ги било страх да нагазят в Балкана, може би да не нападнат комитите, да ме освободят, които в това време бяха поразени навсякъде.
Пътят през Балкана — само името му беше път, а всъщност то бе тясна хайдушка пътечка, изкопана на трапища от конете, които бяха пълни с вода. Всеки може да си представи доколко лесно е да пътува из нея човек с вързани ръце. Всинца вървяхме един по един. Башибозукът, който вървеше подиря ми, започна по едно време да вика с глас: „Излязваха, излязва!“ Аз се обърнах наназад и видях, че ножът му беше излязъл почти всичкият от капията, което той, разбира се, нарочно правеше. „Не съм аз крив — отговори той, когато се обърнах да го погледна. — Подушва, че комита върви напреде му, когото иска да заколи (ножът).“ Това се повтаря няколко пъти и аз на всяка стъпка трябваше да се обръщам наназад, при всичко че това ставаше уж на шега; но можеше да се вземе и наистина, защото, ако ме заколеха в това пущине, доволно беше да засвидетелствуват няколко души, че съм искал да бягам. Най-много ме стряскаха тия думи, които други един старец от башибозуците, който така също вървеше отзад, захващаше да вика: „Османе, моля ти се, харижи го на мене! Не го погубвай! Той е невинен.“ Аз се обръщах не твърде хладнокръвно и виждах, че ножът на Османа висеше над главата ми като змия. Разбира се, че всичко това тия захванаха да правят, когато изминахме лошите места и наближихме върха на планината. От по-напред гласът им не се чуваше твърде.
Минахме покрай онова място, гдето башибозушката потера на 10 или 11 май 1876 г. изби останалите момчета от сливенската чета. Техните кокали и много части от дрехите им се търкаляха още покрай пътя, от долня страна. Отгоре над пътя има една баирчина, като шанс, зад която се били заложили башибозуците. Тия били предизвестени от по-напред, че на това място ще мине четата. Тая чета, която била разбита, без главатар и в безпорядък после снегът на 8 май бягала по Балкана към Велико Търново, гдето мислела, че работата е по-сериозна, както направихме и ние в Панагюрище. Върху един скелет, който беше най-близо до пътя и който си стоеше цял-целниничък, освен главата, башибозуците ме накараха да плюя отгоре му, което аз трябваше да изпълня.