В това време именно, докато турците се маеха да разгледват скелетите и позицията, откъм Сливен достигнаха 30–40 душя голи арнаути, волентири, които отиваха за Сърбия. Щом тия доближиха до нас и видяха кокалите на падналите за свобода юнаци, няколко души ме заобиколиха с извадени ножове и нападнаха да ме съсекат, като псуваха по синьо небе. Главатарят на моите водачи се доближи до тях и им обясни, че ако тия са царски хора, то и той е такъв и че той за кеф не е тръгнал да кара комитата, но заповедта на царя изпълнява. Арнаутите си тръгнаха в пътя, след като подариха по един пищов на двама-трима селяни турци, които вървяха с нас, като им казваха, че в днешно време е срамота за един мюсюлманин да ходи без оръжие.
Като прехвърлихме вече върха на планината и се навалихме към Сливен, седнахме да ядем хляб на една дълга поляна, називаема Вратник, до едно изворче сред поляната, водата на което извира из пукнатината на една канара. Тук аз изядох една плесница от един башибозук за една моя неосторожност, която се състоеше в това, че му прекрачих пушката, както беше сложена на земята. Това се счита у бабаитите за злополучие, т.е. че като се прекрачи една пушка, тя не чини вече нищо. В Сливенския балкан има много мандри, на които майстори евреи, повечето от Ямбол и Карнобат, дохождат да правят кашкавал. На една такава мандра се отбиха турците, като се надумаха по-напред да задигнат няколко пити кашкавал. Евреинът, като всеки евреин, който и други път, се вижда работата, че е имал честта да приема и изпраща подобни неканени гости, беше се разпоредил да намери място на кашкавала. Като знаеше, че от тая негова благоразумна мярка няма да стане твърде добре на агите, той ги посрещна още отдалеч, направи им темане до земята, нарече ги бейове и ефендета, поздрави ги, че хванали лов, т.е. комита, и пр. За да отмъстят на лукавия евреин, турците задигнаха от мандрата цялото цедило с безсолната отвара, която можеше да има около 10–15 оки. На три места се спираха тия по пътя да ядат и най-после викнаха турците от един керван да им помогнат. Следствието на безсолната отвара беше това, че всичките ги заболя сърце, тъй щото едвам можаха да се завлекат до Сливен. През това време зрееха зарзалите, които изобилствуват из сливенските лозя. Турците удариха направо из лозята заедно с мене и гдето им харесваше, там се спираха да берат, без да ги е грижа ни най-малко, че на някои лозя притежателите бяха там.
Глава VI. Сливен
В Сливен влязохме из пътя, който минува покрай фабриката. Башибозуците се спряха на реката да се измият, подсукаха си мустаците, изкривиха си чалмите, наведоха си ножовете нанапред по най-последнята мода на бабаитлъка и тръгнаха в порядък двама напред и двама отзад.
Моята душа се стягаше при появяванието на Сливен, зад който имаше и Стара Загора, Пловдив, центрове на ужасите. В България или по-добре в тогавашната Дунавска област лесно можех да се отърва, даже и победих, може да се каже. Но дали същото това можех да направя и в Тракия, гдето ме познаваха повече от хиляда души, за които нямаше съмнение, че са арестувани, гдето имах да отговарям за няколко престъпления, едно от друго по-важни?
Ето въпроси, които ме заплашваха твърде сериозно.
Влязохме в града. По улиците най-много се виждаха турци, които се излежаваха по кавенетата и сенките, потънали в тютюнев дим. За тях беше настанало истинско царство. Тия имаха силни причини да вярват, че българският народ е осъден на смърт и тия са пълни господари на стоката му. Заради това тия не хващаха никаква работа и по цял ден крояха планове по кавенетата, като кое село ще се удари, кой бей или султан отишел в Стамбул да вади ферман за уничтожението на няколко български села, разбира се, и най-богатите, и пр., и пр. Някои от тях бяха достигнали до това съсипително, заключение за всеки народ и държава, щото считаха работата и труда като унижение за всеки истински мюсюлманин. „Не съм гяурин да работя; да ми е жив ятаганът и шишинето.“, казваха някои от тях, когато по-старите ги питаха защо не работят. Тоя образ на действия от страна на турците се продължи до самото им поражение. В разстояние на това време техните занаятия се състоеха: да сноват по българските села, с по няколко копоя и хрътки, а всъщност да обират кого где срещнат: даже и посред пладне в селата; ставаха пъдари, пазачи, субаши, охранители на българските села, ясакчии и гавази, от един град до други да придружават българските търговци и други занаятчии хора, които без турчин не смееха да се подадат от града или селото навън. Разбира се, че клетият българин не беше стопанин на нищо по това време. Той преживяваше такива тежки дни, каквито едва ли бяха виждали неговите праотци в завоеванията на мурадовци! Не се знае като как би се свършила тая ужасна вражда между двата народа, ако не беше прибързала нашата освободителка да ни дойде на помощ. Онова, което може да се каже, е, че турското правителство след Цариградската конференция, ако не беше се увлякло във война от Русия, щеше да бъде принудено да вземе мерки за подобрение съдбата на раята, както казахме вече по-горе. Но щеше ли българският народ да се задоволи и да остане мирен, след като имаше той вече отпреде си Батак, Перущица, Бояджик и други още паметници? Ние поне не вярваме това, няма да го повярва и всеки интелигентен, който обича да гледа напред…