Там близо до мене стоеше младо момче, гологлаво, с малка брадичка, с букаи на краката, с вързани ръце и със синджир на врата, единът край на който беше закачен от железата на прозореца. Това момче, което аз съзрях отпосле, помислих в себе си, че то е навярно комита, и се зарадвах, че са ме турили дотолкова наблизо до него, защото свободно можахме да се разговаряме помежду си, без да има да ни пречи някой, тъй като наоколо нямаше наблизо други затворници. То мълчеше постоянно, като ми даваше разни поводи да мисля, че неговата работа не е добра, като например може би да го бесят и пр. Аз наруших най-напред мълчанието помежду ни, като го попитах отгде е, но никакъв отговор не последва. Втори и трети път същото питание, тоже никакъв отговор — ни дума, ни ума. Обърнах на турски, на французки, пак мълчание. Най-после нашият мъченик и единомисленик си извади язика, изкриви си очите по безобразен начин и направи насреща ми такава карикатурна и несвястна фигура, която може да послужи за разяснение помежду ни. Той бил турчин, луд, когото докарали от село Сръзан, по причина че не стоял мирен, и на другия ден го откараха за Одрин със заптия.
В същия ден откараха и мене на станцията, гдето чакахме около един час пристиганието на трена от Ямбол, който отива до Търново-Сеймен и предава пътниците за Пловдив и Одрин. Тъмно беше още за мене в кой от последните тия градове ще бъда откаран; но заптието, което ме караше, не се забави да ми съобщи, че ние отиваме в Пловдив. Тоя последният беше арапин. В трена имаше много чиновници, българи, които не само че ме познаваха, но и бяха даже съучастници уж в комитета. Аз ламтях от сърце и душа да се срещна с някого от тях, за да ги предупредя, ако в случай бъдат извикани в качеството на свидетеля, да знаят що да говорят; а най-повече да кажат на сейменския шеф-станция да откаже, ако го попитат, че е давал свидетелство на мое име. Но тия мои познайници, хорица малодушни и слабохарактерни, намериха за по-добро да се изкрият, отколкото да излязат напреде ми.
След два часа тренът стигна на сейменската станция. Ако в трена имаше да ме познават няколко души българи, приятели, които, макар и да не ми помогнаха нищо, но никога не биха приели да ме издадат, то на сейменската станция, гдето бях живял и отгдето бях липсал преди няколко месеца по доста съмнителен начин, имаше да ме знаят и познават много добре мнозина: гърци, арменци, турци, българи и немци, някои от които положително знаеха с що съм се занимавал. Всеки може да си въобрази какво аз чувствувах, когато наближихме до моста на Марица и когато машината изсвири. От друга страна, не по-малко се смущавах, като си погледнах окъсаните дрипи, с които щях да се явя и през които ми се виждаха месата.
В късо време моето пристигание се узна почти от всичките. Салонът, в който беше ме вкарал арапинът, за да ме пазят местните заптии, които, за мое добро щастие, бяха нови н не ме познаваха — на всеки от прозорците му имаше по няколко души натрупани, които ме изгледваха с голямо любопитство и не без съжаление; но никой не влязваше при мене да ме захортува, всеки странеше като от чумата, всеки се боеше от опасния човек.
Именуемият Калуди, хитър и дързостен грък, който служеше на тая станция, не може да се стърпи. Той се нарече, че има уж някоя работа в салона, доближи се до мене и полекичка, без да го забележат заптиите, попита ме нямам ли от нещо нужда като пари и други работи, които той е готов да ми достави. Аз му отговорих, че най-голямо добро би ми сторил той, ако придумаше своите другари да ми не казват същото име както сега пред заптиите, така и за в бъдеще, ако стане нужда, и да каже на началника на станцията, който беше добър човек, да изповядва, разбира се, ако го питат, че свидетелството на име Х. Х. Х. е дадено на друго лице, а не мене. Казах му още, че моето име е понастоящем Х…, за което го помолих да разгласи.
Дързостният Калуди излезе набързо из вратата и след няколко минути се завърна изново, придружен от десетина души, българи, гърци и арменци, които един по един ме поздравяваха с новото ми име, което нависоко изговаряха, като се чудеха още в същото време как се е случило да попадна в такова положение, когато тия ме знаели за порядъчно момче и неотдавнашен техен другар.
— Ако стане нужда за гаранция, то ние сме готови и сега да гарантираме пред правителството — прибави Калуди.
Нямаше никакво съмнение, че тоя последният беше свикал другите си другари, които наговорил да дойдат да ме поздравят с новото ми име, за да чуят и заптиите.