Пари, тютюн, хляб и други потребности бяха в изобилие, за което пак най-много Калуди беше настоял.
Тоя Калуди беше грък, както казах, родом от Одрин, на възраст около 35–38 години, с жълти мустаки, винени очи, ръст среден и с весел характер. Младите си години той прекарал много буйно и разсеяно, по причина на което твърде начесто посещавал затвора и порядочните люде не го наричали другояче освен чапкънин.
На сейменската станция той изпълняваше длъжността магазинерин. Един ден, когато дошел тренът от Одрин, в който имало няколко души познайници и съседи на Калуди, които го изглеждали със зачудвание, как той е сполучил да занимава такава длъжност, за да им привлече още повече вниманието да разказват, когато си отидат в Одрин, Калуди излязвал и влязвал в писалището с разни книжа и тефтери в ръцете, които разгръщал и четял, отивал до масата, на която е телеграфният апарат, който отварял и затварял, и пр., и пр. Всичко се свършило благополучно. И Калуди можал да представи от своя страна ролта на голям човек, и познайниците му били убедени, че действително това е така, като се споглеждали един други, което значело: „Смеехме му се едно време; виждате ли го сега!“ Но когато наближило да тръгне тренът, машинистът, сприхнат и полупиян немец, такава порядъчна плесница залепил на тържествующия вече Калуди, щото компанската му шапка, завъртяна като от вихрушка, отхвръкнала няколко крачки настрана.
— Ако земята под краката ми се беше отворила да вляза цял-целниничек — разказваше отпосле бедният Калуди, — то хиляда пъти щях да бъда по-благодарен.
Вследствие на това той се бе зарекъл да не стъпва вече в Одрин.
Моят арапин-заптия не можеше да се начуди отгде-накъде да се отнасят така съчувствено към мене тия челебии. На тръгвание можах да забележа там, настрана до станцията, един мой приятел и посветен отчасти в работите на комитета, на име Донко, от ближното село Търново, очите на когото се бяха налели със сълзи.
Глава VIII. Пловдив
Пристигнахме най-после в Пловдив. Пловдив, който беше центърът на ония ужасяющи събития, които се бяха извършили неотдавна; Пловдив, в който се реши съдбата на толкова български села, в който станаха първите заседания на турците относително кланията; най-после Пловдив, на който и нашите слаби гласове решаваха преди два-три месеца съдбата в живописното Оборище по кой начин да се изгори, от коя махала да почне най-напред разрушающият пожар, а сега, о, фатална съдба, той беше се преобърнал на страшилище, на касапница, в него бяха докарани всички ония буйни и решителни натури, които му подписваха присъдата за смърт или живот! Каква подигравка!… Сега тия очакваха кой по-напред ще чуе името си от устата на омразния заптия, който да го призовава — или да дава отчет за разбойническите си дела според официалните изражения, или да го прикачат на бесилницата.
Часът около шест вечерта влязохме в града по същия оня път, из който преди няколко месеца влязохме двама с апостола Панайот Волов. На края имаше събрани малки кадънчета, които ми дадоха добра надежда. Тия посочваха на мене, като си говореха помежду си, че „и под краката на тоя комита ще мине отдолу студен вятър“, т.е. ще ме обесят.
Докато преминем през града, гдето повечето се срещаха турци по улиците, аз произвеждах повечето смях измежду зрителите, отколкото омраза и ненавист. Причината на това беше моето облекло и изгореното ми лице, което беше далеч от да представлява комита. Обадиха се някои и други измежду турците, които ме питаха иронически:
— Не е ли можал и без тебе да стане комитаджилъкът?
Когато влязохме при бинбашията, както го наричаха, който живееше над самия затвор и при когото имаше още няколко ефендета, така също и тия подумаха измежду си, че аз съм бил нов екземпляр, какъвто тия не виждали досега между 600—700 души комити.
— Той други бичим, из други калъп може да е излязъл; заради това не прилича на нашите — заключи едно голо ефенде, уж остроумно, който приличаше в лицето на копой и на което обущата отпред на пръстите бяха зяпнали като сомски уста.
Поведоха ме към затвора други заптии, в ръцете на които ме предадоха, а моят арапин остана в бинбашийската стая да си вземе разписката за предаванието ми. Слушах по пътя от разни лица, че в пловдивския затвор имало до 700 души бунтовници; това може да беше лъжа, защото турците обичат да преувеличават всеки път; но сега като че работата щеше да излезе наистина: голям шум се чуваше от дясна страна, зад стената, множество заптии се въртяха около вратите, мъже и жени селяни, измежду които се виждаха и много панагюрки, се трупаха около същите врата. Кои ли ще бъдат затворените, пред очите на които после няколко минути щях да се представя? Дали нямаше някои измежду тях, които съм уверявал, че победата е на наша страна, Турция е слаба, всеки е длъжен да стане, никой не трябва да се предаде жив в ръцете на душманите и пр., и пр.? Нямаше ли някой между тия последните, който да не е успял да погребе убитите си родители, деца, братя и сестри и който да не е можал да узнае мястото на изгорялата си къща? Не беше ли възможно и твърде даже вероятно, щото подобни хора, за които няма вече бял свят, да се нахвърлят на бившия си проповедник, който е ходил да ги вади от ум по селата им? Най-после дали нямаше мнозина между тия нещастници, които да свалят от себе си вината и я стоварят върху апостолите? Не беше ли свойствено на човешката натура, когато тя е наранена и полуубита нравствено и телесно, да търси отмъщение там, гдето не му е мястото? Най-после дали не щяха да се намерят мнозина, които с първо виждание да извикат: „Ей го! Той е един от ония, които ни измамиха, които станаха причина да ни изгорят бащините къщи, да се изколят децата ни и нас да ни заковат в синджири?“ Ето горе-доле какви размишления се въртяха из главата ми, когато пристъпих прага на пловдивския затвор. И влязох аз вътре. Боже мой, каква картина се представи на очите ми! Повече от триста души патриоти, селяни, граждани, свещеници и учители имаше в тоя затвор, които се разхождаха надоле-нагоре из двора; други се разговаряха, седнали по няколко души на едно място; трети се пощеха покрай стените; четвърти чакаха около вратата, може би да дойдат домашните им или някои познайници, и пр. Всички ония, за които аз мислех, че са паднали под ударите на башибозушкия ятаган, захванаха да се мяркат тук-там пред очите ми из гъстата тълпа. Мнозина аз не можах да позная за пръв път, защото ги оставих по разни места, по селата и из планината, сред зелената гора, в редовете на борците за свободата, с пушки и сабли, с черни калпаци, окичени с китки и левове; а сега, сега тия бяха дрипави, някои боси и гологлави, с изскубани бради и мустаци, с лица почернели и посърнали, като че бяха минали през пожар.