Някои от тях, уплашени, със съжаление ми съобщиха, че моята работа е много побъркана, защото тия, като мислели, че съм умрял, според общоприетото правило да се стовари вината на умрелия не скрили моето име и много работи, които не съм ги вършил, приписали ги мене. Аз им отговорих да се не безпокоят, защото нищо общо нямам по официален начин с показаното от тях име и ако има в нещо да ми помогнат, то е да ме наричат с това име. Казах им още, че нищо не съм говорил заради тях, от което тия се зарадваха премного.
— Моята работа е най-чиста — обади се доктор Васил. — Тия дни ще ме пребесят надве-натри, за което е решено вече отпреди три-четири дене.
От най-напред аз не повярвах тая горчива новина, защото докторът с такова хладнокръвие говореше, като че се извиняваше пред някого, който го кани да вземе участие в някой приготвен моабет.
Аз се завърнах пак на мястото си. После малко време заптиите се развикаха „всеки на мястото си да върви“, защото мръкваше вече и каушите трябваше да се затворят. На затворниците се даваше свобода да ходят цял ден по двора, от заран до вечер, а нощно време ги заключаха и по двора оставаше да обикаля само стражата. И действително, в късо време всеки отиде на мястото си, а аз, като нямах още място, следвах да стоя на мястото си и с нетърпение очаквах да ме извикат да ставам. Един от заптиите, който ходеше да заключва вратата, с голям сноп ключеве на ръката си приближи се до мене и попита началника на затвора в кой кауш трябва да ме турят.
— Трябва ли питане и за това; не го ли виждаш от коя черга е — отговори началникът, без да погледне нито към мене, нито към заптията, който го питаше.
Тоя последният не можа да разбере що му казват и втори път попита началника си да му обясни по-ясно.
— Чуден човек си наистина! Не виждаш ли, че той е шопарин (циганин)? Тури го в циганския кауш — отговори началникът сърдито.
— Хайде, ставай бе, боклук! И за тебе да слушам неприятни думи — каза ядосано заптията и ме подкара из една тъмна коридора, широка около два аршина, доволно дълга, постлана с каменни плочи, от двете страни на която се виждаха затворени врата на каушите, пълни със затворници, което се познаваше по шума, който се чуваше в тия кауши. Из коридората нямаше жива душа. На самото дъно от лява страна се спря той пред една врата, от малкото прозорче на която се чуваше най-много шум и която врата той отвори с ключовете, които имаше на ръката си. Тикна ме вътре в отворения кауш и дебелата желязна ключалка изгърмя отзаде ми.
Дълго време останах аз при вратата, без да се реша да пристъпя една крачка по-навътре, защото напреде ми се представи такава картина, каквато през целия си живот не бях виждал. Въобразете си голяма стая, четвъроъгълна, с един прозорец само, обкован и напречен с дървета нашир и надлъж; с измазвани някогаж бели стени, които от половината нагоре бяха запазили само първобитната си краска, а оттам нататък бяха почервенели с кръв от биението на дървениците; малка ламбичка, като оная в Ловеч, обсадена от няколко души в един ъгъл, които играеха наоколо й на комар; втора реда зрители, насядали на колене зад играчите; и още една третя, тоже зрители, прави или само наведени, тъй щото светлината на ламбичката излазяше като из кладенец само нагоре и сегиз-тогиз блясваше и от страните, когато се помръднеше някой. Тия три реда, на които само гърбовете се виждаха, бяха по-първите гости от кауша. Зад тях идеше други ред, по-долня ръка, които се бореха, като плюеха попред на ръцете си, които пляскаха една от друга; други се премятаха и блъскаха един другиго; трети се възсядаха; четвърти се биеха с юмруци; пети пееха „аман-аман“ и пр. Прибавете още при тая картина: нетърпимата миризма, произходяща повече от кюповете; гъстия прах, който се дигаше от пехливанлъка; притурете още облаци, жегата през месец юний и тютюневия дим, пуснат от цигански лули, ще имате възможност да си съставите определено горе-доле понятие за ченгене каушу. Всичко около тридесет души цигани можеше да има в тоя кауш с изключение на трима души българи и шестима турци.