— Бях и аз едно време търговец, което ми спомогна да се запозная с много хора — отговорих на войводата; но той, наместо да се удовлетвори от тоя мой отговор, още повече ме погледна с подозрение и изскочи навън. На другата вечер Димитър войводата знаеше вече всичко за мене. Щом се аз подадох в кауша, той стана и ме покани да седна до него на постлано място, като ми се извиняваше, че не ме познавал, затова постъпил така с мене. Нему разправяли панагюрци, че аз съм апостол.
Аз се радвах в себе си, че можах да произведа подобно впечатление в пловдивския затвор както между турците, така и между затворниците, т.е. загдето мнозина ме взеха за циганин и малко внимание обърнаха на мене. В тая репутация ми завиждаха и другите бунтовници, като ме съветваха още строго да я пазя, защото тя ще да ме отърве от въжето. Като такъв, аз излязах преспокойно да обикалям всичките отделения на затвора. Ако нейде се случеше да загледа някой от заптиите или някой от турските бабаити, които и тука не липсуваха, аз се почесвах или се навеждах на земята да събирам хвърлени цигари, действие, което, както съм казал на много места, има своето решаващо влияние на турчина.
Пловдивският затвор в сравнение с другите затвори в България може да се каже, че държи първо място по своето удобство. Той е много по-добър и от сливенския. С изключение на ченгене каушу и другите отделения, които са наред с него, но и в тях пак може да се живее, защото са доволно широки и светли, с големи прозорци. Горните катове са още по-добри и чисти, в които бяха турили свещениците, учителите и по-богатите. На дъното в затвора имаше една отделна стая, с няколко прозорци и добре измазана, в която стояха няколко учители и друга търговци из Пловдив и Т. Пазарджик: П. Набодков, Дрински, Калчов, Отон Иванов, Данов и други.
Като минувах покрай малките отделения, които са на горнята страна, гдето държат повечето тия, на които са побъркани изпитите, наотделно, чух, че някой ме викаше по име. Обърнах се и видях моя любезен приятел Ботю Иванов, с когото се бяхме срещнали в троянския затвор, който плетеше чорапи. Той беше турен в полис. Два и половина месеца бяха се изминали от нашата среща в Троян, в разстояние на което време той не беше успял още да си оправи изпитите. Ако два деня го пущали да ходи свободен с другите затворници, то на третия ден изново го затваряли. Причината на всичко това беше той сам, защото не знаеше що да говори; но немалко го бъркаха и неговите съселяни от Синджирлий, гдето той живял, които, възползувани от слабостта му, всичко се мъчеха да стоварят върху него.
— Какво да правим, когато чорбаджиите ме бъркат — беше неговият отговор; — но ако даде господ да се отърва, боже помози, тогава ще се режат чорбаджийски глави. — Настрана всичко това — прибави Ботю, — но добър хляб дават тука, а най-главното е, че няма троянският бой. Страшна работа беше там.
Не закъснях аз да се срещна и с доктор Василя Соколски, депутатът от Перущица в Оборищенското събрание, докторът на Бенковски и един от моите приятели в панагюрското въстание, който, както казах, беше осъден вече на смърт. Но това му не бъркаше да бъде така също весел, както и в четата, като че нищо подобно да не беше се случило. Той беше облечен още с бунтовническите си дрехи, които ни дадоха от Панагюрище и които му взели един път башибозуците, заедно с инструментите му, но той успял пак да си ги вземе чрез правителството в София.
Просим минутно търпение от читателите да ги запознаем по-отблизо с доктор Василя, доколкото ни е възможно. Той заслужва това, защото е един от редките български мъченици, а още повече че не съществува вече на тоя свят.
Васил Соколски е родом от с. Жеруна, Котленска околия. Когато бил още малък, баща му или други някои от неговите роднини го завели в Добруджа. Тук той бил овчар, слугувал на един хан, а после се присъединил при една чета българи, войводата на която бил шуменец, и излезли да върлуват по Дервиш Иван балкана, около Варна. Това било в 1867 г., когато духовете в България бяха разпалени. Тая чета по всяка вероятност отпосле се е преобърнала на хайдушка. Васил. Соколски наскоро бил хванат с няколко души още от другарите си, които затворили във Варна; тях ги обвинявали още в някакво си убийство на един турчин.
После една година Васил се освободил от затвора и преминал в Тракия, живял в Сливен и попаднал да слугува при доктор Венков, при когото стоял няколко години и можал да усвои много неща от медицината като: церовете за треска, сърцебол, за глава, настинка и пр. Живял той и в Т. Пазарджик все при същия доктор, на когото след смъртта купил няколко вида медикаменти и тръгнал по селата да лечи; но най-главното, знаел и да присажда за сипаница. После отишел в с. Перущица, гдето се установил на дълго и се оженил за Велика Гечова. Тук той си отворил и спицерия. Когато Бенковски посетил за пръв път Перущица, то Васил Соколски бил от първите лица, които се срещнали с него. Той приел живо участие в организиранието на бъдещето движение и станал един от личните деятели в с. Перущица и околността, по следствие на което и него намерили за достоен да го изпратят за представител на събранието в Оборище. И тук така също показа голяма деятелност и гореща привързаност към святото дело.