Един ден, преди обед, вратата на затвора се отвориха и много ефендета от конака и юзбашии, придружени от заптии, влязоха в затвора. Всичките затворници, както обикновено бива в подобни случаи, бързо отидоха на местата си и застанаха почетно един до други наред, като мислеха, че големите хора, ония, от които зависеше животът им, за тяхното добро са дошли. Тия последните обаче малко обърнаха внимание на затворниците. Тия гледаха повечето стените на каушите, прозорците, хляба, който ни се даваше, рогозките и пр., и бързо-бързо излязоха пак навън. Никой не може да се догади за истинската цел на това посещение; всеки казваше, че това е един вид ревизия. Но после малко време вратата на затвора се отвори изново, в който нахълтаха няколко заптии, не от познатите в затвора, като водеха със себе си множество дюлгери със зимбили на гърба и циганки с котли и четки в ръцете. Закипя бърза работа по всичките кауши, туриха се в движение мнозина затворници, не от комитите обаче, развикаха се заптиите необикновено да дават разпореждание и заповеди, на които тия са твърде щедри; задрънкаха котли и чебури, от които изобилно се изливаше водата по дъските във всеки кауш; писнаха дюлгерските сечива — триони, тесли и рендета, — стени се пробиваха за нови прозорци, а вехтите се поправяха; нови метли и рогозки се внасяха, а старите се изхвърляха навън; колкото души имаше затворени в полисите, в това число и Ботю, пуснаха се в общите кауши; най-после раздадоха по-чист хляб, но само на бунтовниците, от което турските хапузи немалко се разяриха, като казваха, че човек трябвало да бъде комита, за да има чест. Читателите са се сетили вече коя е причината на това движение, да се отварят нови прозорци на стогодишните кауши, да ни се дава чист хляб и пр. На това са били принудени турците следствие полученото известие, че европейската комисия е тръгнала вече за Пловдив, на която тия искаха да замажат очите чрез разни вънкашни украшения.
Тая новина, която в късо време стана известна и на най-неинтересующите се, зарадва всичките. Разбира се, че най-много трябваше да се радва Васил Соколски, който разчиташе много на европейското великодушие. Той беше уверен, че благородните лордове и графове ще да го спасят от грозната бесилница. След два-трн дена тия последните дойдоха. Когато влязоха в затвора, подиря им вървяха една цяла върволица ефендета, кетипи, юзбашии, заптии и пр. с черни алатурка сюртюци, закопчани от доле до горе, с калъплии фесове и с отпуснати ръце, готови на всяка минута да направят раболепно темане. Тия питаха мнозина от затворниците, най-много дали са вземали участие в движението. Много лица, които говореха някой от европейските язици — Калчев, Георги Пенев, К. Величков и други, — говореха им от страна на всичките затворници да се потрудят за освобождението ни, на което те обещаваха. На ефендетата в това време не ставаше добре; тия позеленяваха от гняв.
Васил Соколски беше се изправил на най-личното място в своя кауш. Неговата представителност обърна вниманието на комисията, която се спря до него и захвана да го разпитва. Щом тия чуха името на Бенковски, което се произнесе от присъствующите затворници, като казаха, че той, Соколски, е бил негов доктор, всичките опулиха очи и си извадиха нотисите да пишат, като разбраха от иай-напред, че сам Бенковски стои напреде им.
— Неговият доктор — прибавиха присъствующите, — който е осъден на смър неотдавна.
Комисията му записа името, възрастта, месторождението, занятието и други някои обикновени подробности, добър материал за някоя газетна статия, и друго нищо повече.
— Мене ще ме бесят днес-утре — каза Соколски с разтреперан глас — и никой няма да ми помогне, освен вас… Моля за капка милост.
Комисията се обеща уж, че ще да подействува, гдето трябва, и след малко си излезе. Заптиите, които я придружаваха, се завърнаха, като говореха помежду си „бошлаф“; Ботя и другите затворници пак ги туриха в полисите и пр., и пр. С една реч, всичко пак тръгна по стария ред; а доктор Соколски продължаваше да стои в неизвестност, за когото се пущаха различни слухове. Един ден доктор Влада, който имаше достъп при агите, каза му, че той ще бъде опростен, за което от вярно място се научил.
Същия тоя ден, после пладне, аз бях легнал да спя в кауша си. Когато се събудих, станах да отида при Соколски, да науча нещо ново. Тесният коридор, през който трябваше да премина, беше пуст, с изключение на няколко души цигани, които се занимаваха със събирането на цигари. Това беше необикновено, което аз не можах да забележа за пръв път. Нямаше така също да се чува и шум, като че всички спяха. Стигам най-после в кауша на Соколски, гдето повечето затворници бяха българи; но него нямаше там. Те всичките бяха вътре, насядали всеки на мястото си и дотолкова умислени, щото никой не си отвори устата да ми каже нещо, когато влязах при тях.