Стигнал Орчо жив и здрав в Пловдив. В това време, когато четели мазматата в конака, че между другите комити изпращат на зависяще разпореждание и един ням комита, отвън на двора се подигнала шумна олелия от плач и проклетии на женски гласове, които викали отчаяно „ханзър“, „москов“ и пр. Когато любопитните ефендета отворили вратите да видят що е, около десет-двадесет боси кадъни нападнали Орча от всяка страна, който, подпрян до стената, мигал като в лапавица. Тия кадъни били от Стрелча, дошли отдавна в Пловдив да си искат мъжете и стоката от комитите, които под предводителството на Орча на 21 априлий бяха разрушили селото им. Тия познали своя благодетел с първо виждание и ако да не били заптиите, навярно би се нахвърлили отгоре му. Ефендетата, на които той бил известен много добре от показанията на другите бунтовници, обърнали сериозно внимание, като се разпоредили най-напред да увеличат стражата, която пазела навън смутения Орча. Той продължавал донейде да мучи още като животно, но като видял, че нищо не прави вече пари, от една страна, а, от друга, че не желаел да се излага втори път на заптийските гърбачи, проговорил. За голямо чудо на всичките, Орча биде освободен от турците след няколко месеца.
Като запознах читателите с Орча войвода, то нека ми е позволено да дам портретите и на други още някои деятели от въстанието, които, макар и да останаха живи, мисля, че пак е позволително това. Колкото се отнася до тях самите, то нека ме опростят за тая моя дързост.
Поп Грую. Той е нашият поп Грую Бански, свещеник в селото Баня, оня поп Грую, любимецът на Бенковски, който носеше патрахила си в паласката при фишецнте, който четеше „Верую“ наместо „в единаго бога“ — „в едииаго хъша балканского“ и пр.; който беше преобърнал молитвите от требника да ги чете по своему; който отслужваше божествената литургия с два арнаутски пищова; който привеждаше под клетва бунтовниците, в едната ръка с кръст, а в другата с ятагана и пр. Тоя поп Грую се намираше сега в затвора, с изскубана брада и мустаки, като че бяха го изпасли молците; със синя вехта кърпица на главата наместо високата му калимавка, която погански ръце бяха разкъсали, и със скъсана дрешка на гърба си наместо жълтото му шаячно джубе, с което кой знае коя була си покриваше бялото лице.
В бедно положение беше сиромахът!… Жално ставаше на човека да го гледа. Поп Грую е родом от село Баня, както знаят вече читателите, на възраст около 40 години, ръст нисък, брада и мустаки черни, с голямо чело, очи светли, тоже черни, с извънредно весел характер, но в същото време и лют.
После поражението на въстанието поп Грую, както мнозина, скрил се най-напред, но скоро бил хванат и заведен в лагера на пашата. Когато го видял тоя последният най-напред напреде си, скромен попец, твърде смирен, не страшен на изглед, облечен с дрипави дрешки, погледнал даже със състрадание на него, поканил го да седне и заповядал да му направят едно кафе, което млад един аскерлия приготовлявал в това време около огъня. Поп Грую не се радвал яко-яко в себе си от тая пашовска снизходителност, защото знаел, че пашата прави това случайно, като не знае още кой стои напреде му, с кого има работа.
— Хай гиди, завълъ попи, и тебе комита правят, а? — казал пашата на присмех и се обърнал на другата страна да говори с другиго.
Поп Грую си правел цигара, за което сам пашата му позволил, и се оглеждал наоколо си зачудено, защото и той от своя страна малко внимание обръщал на тая ласкавост. Той чакал друго да види, което няма нищо общо с кафето и цигарата — дървото.
— Може ли барем да видиш баш на комитите, попе, или някой от неговите другари? — повторил след малко пашата с по-голяма разсеяност, като да бил вече сит на подобни въпроси и сведения.
— Отчасти, ефендим, когато бях в Панагюрище, показаха ми кой е войводата — отговорил поп Грую.
Пашата заговорил изново с другиго и след много време му дошло на ума да се обърне към поп Грую.
— Как ти беше тебе името, попе? — попитал той, като искал да покаже, че от по-напред знаел уж името му, но сега го забравил, което е в обичай между турците.
Поп Грую предчувствувал нещо недобро, побили го студени тръпки, неволно си въобразил своите действия по време на въстанието и обноската си към някои от заробените турци.
— Поп Грую, ефендим — отговорил той с половин уюта и направил темане с дясната си ръка.
— Не?! Поп Грую ли? Баня папазъ? — креснал пашата като хищна птица и се изправил на колене, със стиснати юмруци, готов да подхвръкне, като че остри шишове го бодели в сърцето.
Нещо като „евет, ефендим“ се чуло да излезе от устата на сиромах поп Грую, който не се усещал вече на земята ли е, или на небето.