— Не си ли бил на гората Еледжик и не знаеш ли кой запали селата Смолско и Каменица? — попитал най-после моят познайник на нисък глас бача Цвятка, който гледал на земята и се почесвал, гдето не го сърби.
— Ние сме сиромаси хора бе, брате, кой ти разбира от такива работи — отговорил Цвятко, малко смутен от зададения въпрос. — Във време на въстанието аз се уплаших и търтих да бягам, накъдето ми видят очите.
Аз се успокоих от този отговор на бай Цвятка, но пак не се реших да му се обадя, защото той казал предварително, че никого не познава в затвора.
Казах по-горе, че тук беше затворен и Димитър Златанов Свещаров (сега кмет в Пловдив), един от ония патриоти, които рядко се срещат в България. От толкова много съзаклетници, които броеше него време градът Пловдив, само той и единственият и страшният герой на перущенската черква „Свети Архангел“ — Кочо Чистеменски — решили на 22 априлий през нощта да запалят Пловдив, като турили огъня най-напред в своите дюгени, находящи се първият при Джумая Джемиси, а вторият — в чаршията.
Да ви разкажа нещо по-подробно за деятелността на пловдивския комитет в 1876 година. Двамата апостоли Бенковски и Волов дошли на 13 февруарий през зимата в с. Царацово, в дома на Божила, отгдето изпратили стария деец бай Ивана Арабаджията да извести в Пловдив на приятелите, че двама апостоли желаят да влязат в града. Това известие било съобщено на трима души, а именно: Христо Благоев, Христаки В. Търнев и Димитър Свещаров, от които първите двама отишли, заедно с бай Ивана, до с. Царацово, за да посрещнат носителите на свободата. На другия ден рано сутринта, часа по осем, двамата апостоли по крака влезли в града, без да бъдат забележени от някого. Тия се установили в дома на Христа Благоева, гдето свикали събрание да прочетат своите пълномощни писма и да кажат целта на пътуванието си. Между другите лица в това събрание присъствували освен гореспоменатите личности — Коста Калчев, Стефан Дренски, Набодков (учител), Антон Балтов, Тома х. Георгиев и други.
После това Бенковски взел думата и напространно разкрил на присъствующите с каква цел са дошли тия в града им и какво се изисква от тия последните да направят като българи и патриоти. Предложението да се устрои комитет в града Пловдив било прието на драго сърце и всеки захванал да работа за неговото организирание според силите и способностите си.
Бенковски ходил при руския в града консул да му съобщи мисията си и да му поиска руски паспорт но, тоя последният не го приел, като казал, че Русия не желае въстание…
Глава VIII. Движение в Пловдив
В събранието, което стана в Панагюрище през месец март вследствие хващанието на апостола Славков, от когото навярно турците бяха узнали много неща, а най-важното, че из България имало много други такива апостоли, решило се, че ако Славков предаде плана, то да се дига въстание, както се може. Градът Пловдив, който не можеше да въстане открито по причина на малочислеността на българското население, според предложението на Бенковски, събранието решило да се запали. Димитър Свещаров бил натоварен да извърши това.
В сряда, на 21 априлий, се получило в Пловдив кървавото писмо (прокламациите, които се изпратиха в Панагюрище, подписани с кръв, и които населението отпосле нарече кървави). Същата вечер се събрали палачите, които се разпределили да запалят града от много места. Отон Иванов, който бил изпратен да помага на палачите, бил определен да даде първия знак, като запали някое здание на Небеттепе.
Страшно били развълнувани по това време духовете в града Пловдив вследствие разпръснатите слухове, че в Коприщица и Панагюрище има нещо. Това вълнение и безпокойствие се увеличавало още по-много, по-причина че никой не знаел на вярно в що се състои работата, а в подобни случаи предположенията имат голяма цена. Турците, гърците и нашите чорбаджии бълнували за московци и сърби, а младите български патриоти се радвали. Никой не стоял хладнокръвен пред настъпающото движение. Всеки вършел онова, за което бил способен и което е било в интереса на неговите сънародници или частни сметки. Турците се въоръжавали, мало и голямо обикаляло из улиците, наежено против българите, но планът на техните действия не бил още начъртан; и тия самите не знаели що да чинат. Лукавите гърчоля, които извличат най-бляскави победи от подлостта и интригите и които притежават по-голяма способност от турците да съображават и да се ползуват от обстоятелства, тичали надолу-нагоре из града. На турците казвали тия: „Дръжте в това са виновати българите!“ — а тия последните подмамвали да се запишат гърци, защото Булгаристанът е обречен вече на смърт. Услужливият им митрополит бил отворил вече каракачанския си тефтер да записва покаяните. Така проповядва Христос да се постъпва със слабите и угнетените. Тоя духовен пастир, ако му позволяваше черното расо, навярно би затъкнал на пояса си дългия ятаган в реда на башибозуците. Тогава той се задоволил само с тефтера си, който имал равносилно значение с ятагана.