Разбира се, че много божи кравици от пловдивското полубългарско и полугръцко население прибързали да цалунат скверната десница на тоя фенерски кеседжия.
Не спели и нашите кръстени братя — чорбаджиите, — тая верноподаническа сган, дирек и основа на всяко тиранско управление. Тия треперели вече, коленичили около силните на деня с калъплии фесове на главата, с ала турка сюртюци, закопчени от долу до горе, на които се мъчели да угодят по какъвто и да е начин. Навярно техните уста са произнасяли: „Нашите млади чапкъни направиха нещо“ — и тия, а никои други са предложили и указали най-напред кой изпомежду тия млади в Пловдив заслужва да бъде хвърлен в затвора за предварвание на злото.
Останалата безчувствена маса, която славянофилите наричат народ, а тираните — глас божий и народна воля, се безпокояла само за своята душица, за алъш-вериша и за добитъка, това, което чувствуват и животните, когато се застрашават от някоя сила. Имало и друга една категория словесни същества, които участвували във всичките приготовления на народното движение, което мислили, че е лесно и възможно, както в страниците на някой роман; но като видели башибозушките чалми и дългите ятагани, с които двама башибозука не можели да се разминат из пловдивските тесни улици, обърнали колата. Наместо свобода или смърт, думи, които всеки произнася натъртено, когато пее песента „Дойде време, дойде час“, тия се задоволили да изгорят няколко писма в огъня, хвърлили на известното място приготвеното си левче, заедно с направените фишеци, и след като взели ключовете от всичките врата, запалили кандилцето пред иконата Божа матер. Други някои от същата категория, с по-разпалени сърца, имали смелостта да се съберат по няколко души на едно място, гдето така също под бдителността на обърнатите ключалки изпразвали буйно и решително пълните чаши за успеха и победата на въстаналите братия. И двете тия категории са благоразумните и философствующи синове на България.
Ревекините синове с келавите глави и с дългите джубета само вайкали и охкали, като музикален инструмент, като че техният железен аршин и сарафската им кутия били причина на всичката безредица. Тия се кланяли по улиците до земята пред всяка въоръжена краста, а псували и ругаели нависоко слабите и победените, като че им плащал някой за тоя труд.
Но да оставим настрана чифутските шашарми, чорбаджийските теманета, гръцкото православие и благоразумното „да живей“, които нямат нищо общо с нашия разказ. Да видим що са направили „несмислените“, „неразбраните“, „чапкъните“ и „нехранимайковците“, които не знаят каймета на парата и не жалят своята душа.
Както другаде, така и в Пловдив се намерили хора честни, хора решителни и патриоти, които прежалили всичко за в полза на общото дело, без да се отчаят ни най-малко, че учените и знатни кратуни, които от по-напред си увирали гагата навсякъде, изпокрили се из мишите дупки, когато дошло време за работа. Тия решителни и необикновени хора били Кочо Чистеменски и Димитър Свещаров, първият скромен кундурджия, вторият презрян свещарин. Тия не са учили във високо училище, не знаели буки за благонравие и възпитание, но умеели да изпълняват своя дълг към отечеството си, като запалили собствените си дюгени с газ, вечерта на 22 априлий, както са били обещали от по-напред. С тях заедно били съгласни и много ученици от Пловдивското главно училище да запалят квартирите си, щом видят първия огън на Небеттепе, който, както казах, щял да запали Отон Иванов. Когато тоя последният отивал да пали на Небеттепе, срещнал го един от благоразумните, който му възпрепятствувал.
Но и без това двата подпалени дюгени произвели ожидаемото действие. Смущението и страхът се увеличили още повече в града; турците гръмнали два топа, които били като знак на едвам начинающата се кървава драма; пазванти и заптии се развикали, команди се слушали по всичкия град, дебоите на оръжието били отворени за всеки мюсюлманин, всичките турци станаля на крак, ненавистта и фанатизмът пламнали вече. Тежки минути настанали за българина! Скоро последвали затваряния не само на виновните, но и на хора като Яким Груева, който бил доказал вече своята преданост към турското правителство, което нямало вече доверие.