Пред вид на това положение няколко души от по-решителните въстаници се впуснали в селото и гръмогласно викали да убеждават обезсърчените си съселяни да се връщат на позициите си, защото неприятелят настъпва и скоро ще почнат разрушителните му действия, от които никой няма да стане изключение без разлика на пол и възраст. В това същото време и чорбаджиите шушнали на народа по кюшетата (тия никой път не си издигат гласа явно) да направи противното, т.е. да се не опира на турците.
Колкото души можали да се съберат в селото, потеглили срещу неприятеля, който наближавал до мястото, називаемо Средните гробища. От противната страна на селото в това също време се подали други башибозуци, със знаме, но на тая страна позицията се държела още от въстаниците. Първата пушка пукнала от тая последната позиция и турският знаменосец се гаврътнал на земята; на негово място минал други, но и него постигнала същата участ. Вследствие на това първо поражение в турския лагер се подигнало страшно ръмжение против довчерашните покорни раи, повече от стотина пушки пламнали против тия последните; толкова и от страна на нашите въстаници. Битка се захванала не на шега; куршумите пищели по въздуха. Баташката долина се напълнила с дим от гърмението на пушките, отчаяни викове, размесени с псувни, се чували и от двете страни, в селото станало вълнение измежду жените, всеки от въстаниците, който присъствувал на боя, мислел и за жена, и за деца, за родители и сестри, не преставал да си извива врата към селото. Сражението траяло цели четири часа; то почнало на 8 часа по турски, а се свършило на 12. При всичкото преимущество на неприятелските пушки, които били военни от системата „Шаспо“ и белгийски шишанета при всичките им военни хитрости да лягат по очите си, да се разпределят на различни отделения, които изкуства нашите и на съня не били виждали, пак тия последните не можали да пристъпят нанапред ни на една крачка. Напротив, тия отстъпили малко по малко наназад.
Тоя ден битки е имало на две места — на Средните гробища и от долня страна на селото. Числото на башибозуците е било твърде неравномерно с това на въстаниците; всеки час, всяка минута прииждали нови сили из непроходимия Доспат, които увеличавали числото на неприятеля. Вечерта, когато притъмняло вече, нападателите се оттеглили окончателно край селото, като подпалили околните там бичкийници, къшли за овце и плевници. Тия оставили на бойното поле седем души убити и неизвестно число ранени; а от нашите имало само няколко души ранени.
II
При всичко че победата принадлежала на батачени, при всичко че низкопоклонният рая опитал тоя ден своите сили в неравната борба и видял, че и той чини нещо, като дойде работата до шишинето, но на никого на лицето не се забележвало изискуемото тържество, никъде из селото не се слушали възклицания от победа, всеки чувствувал, че работата може да вземе неблагоприятен изход. Па дали е можало и другояче да бъде! Въобразете си, читателю, следующето положение: нощ, тъмна като рог; запалените бичкийници и къшли трещят и плющят; огнени язици, размесени с кълба-кълба искри, се носят из облаците; изпоплашените жени и деца, които не са си въображавали може би подобно нещо, кършели ръце и плачели до синьо небе; кучетата лаели и виели по необикновено, с вирнати нагоре глави; техният глас се придружавал от дивите викове на башибозуците, които ревели като зверове срещу неподдающите се още жертви, а тия гласове, читателю, са излязвали от около три хиляди здрави помашки гърди! Пушките от неприятелския лагер, които били престанали за няколко минути, пак пламнали по всичката обсадна линия, а куршумите им се сипели като град над селото. Всичко това, събрано в куп, поколебало твърде чувствително крилатите надежди на батачени; а партията на „покорните глави“ печелела гласове, така щото числото на отчаяните се увеличило.
В станалата през деня битка най-много се отличил един от предводителите, на име Стефан Трендафилов, който се впуснал с 15—20 души чак до позицията на нападателите, без да се повреди ни един от дружината му.
На основание на горните причини баташките въстаници престанали да се покоряват на своите войводи, на които от по-напред зяпали в устата твърде послушно. Тия започнали да работят всеки по своему, оставяли позициите и събрани по няколко души из селото в къщята, въртели се около семействата си с пушките в ръце като зашеметени. Това е обща черта между нашите въстаници; същото това ние виждаме да става почти навсякъде: в Перущица, в Панагюрище, в Ново село и Батушево, в Клисура и пр., гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие. Въстаниците, като са се сражавали с неприятеля край селото, зад гърба на своите мили семейства, ни на минута не са преставали да мислят за тия последните много повече, отколкото за успеха на сражението. Доволно е било само да се чуе отнякъде глас: „Нападнаха децата“, и на минута още би опустяла и позиция, и окопи, и стража. Съвсем друго нещо би било, ако например въстаниците от Перущица бяха отишли в Батак, а тия последните — в Перущица, т.е. да бяха отдалечени от огнището на своите фамилии. Жив пример на това са нашите чети, преминали от Румъния с Хаджията и Ботева. Тук ние виждаме не постоянна грижа за жени, деца, къща, имот и пр., но хора решителни, мъже със самоотверженост, готови да се хвърлят в огъня на всеки час и минута, щом го изисква за това нуждата.