— Свински врат — потвърдили няколко гласа.
— Я погледнете, аркадашлар, каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнайсетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите й коси.
— Язък — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкванието или изпасванието на един карък чесън от добитъка.
Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотини жертви! Имало мнозина измежду тия последните още живи, но смъртоносно ранени, които се молели умилително главорезите да ги добият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставили нарочно да се мъчат.
Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Тия знаели, че имат още много работа — черковата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го, за почивка от нощните действия, кажи го, да се порадват на делата си при огряванието на слънцето, па добър е аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чака в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.
Неприятелите от най-напред се струпали около черковната врата, която била затворена вече. Тия насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напредя си само една черковица, имало други стотини възможности. Тия се покатерили по зидовете на храма и над главите на запрените жертви не закъсняло да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като изнизвали по пет души от един път, и жертвите клюмнали глави на гърдите си, но дълго време стоели на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушената атмосфера в тясната черковииа станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепили въздуха отчаяно.
— Предайте се, ще останете живи — отговорили няколко гласа от душманите.
Падналият в морето се хваща и за змията, говори нашата пословица. Полуубитото население не че повярвало в неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало, друго спасение, като виждало, че и в черковата ще да бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човеческо сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостява, като види с очите си положението на затворените, удушените и отъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствующите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.
Щом се подали тия последните на вратата с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; тия прекрачили налягалите при вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така в черковната ограда кланието се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са бивали закалвани, т.е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите. Мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.
На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тия гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Тоя същия ден Барутанлията издал заповед да се спре кланието привременно — или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви, или пък е поискал да знае мнението на татарпазарджишките бейове, защото подир малко той изпратил арнаутина Селима с писмо до Али бея в Т. Пазарджик, в което му явявал вкратце разпорежданията си в Батак за запазване на тишината. В това свое писмо той питал бея как трябва да постъпи с останалите живи батачени.