По наше предложение късно вечерта в къщата на дяда Никола се събраха по-първите съучастници в революционния комитет из селото, заедно с които трябваше да размислим какво да се прави, когато стана вече известно, че никъде не се е вдигнало въстание с изключение на Търново, гдето се имаше още съмнение, че Иванчо х. Димитров е извел своята шарена чета, състояща от моми и момци. Тук, в това събрание, присъствуваше страшният Иван Сетерилията, който ни разказваше пред малко, в Стара Загора, че горял турците като кибрит. Сега той не говореше нищо, подсмърчаше напреде ни и дългият нож, който носеше в мирно време, липсуваше от кръста му. На тоя последния предложи Стамболов, понеже знаеше скритите балкански пътеки, да го придружи да отидат до Търново, за да видят каква е работата; а ние до това време, дардето се завърнат, да чакаме в някоя балканска дупка, гдето да ни се донася хляб от селото. Сетерилията отказа на това основание, че бил заподозрян от турците, които, щом видели, че той липсува, щели да се усъмнят. Разбира се, че всичко това бяха бабини девятини от страна на Сетерилията, само да не отиде. Колко ли е кълнал той на ума си оня час, в който се хвалеше, че всяка година убивал по няколко души турци!
След дълги препирни и убеждения събранието склони най-после да определи други двама души водачи, от които един щеше да заведе Стамболова до в Търново, а другият да изведе нас на някое затънтено място из Хаинския балкан, гдето да чакаме Стамболова. Последният водач, който беше отишел да се приготовлява за път, завърна се подир малко, готов вече, и каза, че като се отбил в къщата на другия водач за Търново, който така също беше отишъл да се приготовлява, не го намерил у дома му. На въпроса, къде е отишел, ступанката му, която не знаела в що се състои работата, отговорила невинно, че мъжът й се качил на тавана пред малко, може би да нарежда тютюна.
Това значеше, че той избягал.
Както виждате, ние срещахме на всяка стъпка препятствия и хладно приемание, но все не се отчайвахме още, не изгубвахме надежда така скоро за успеха на делото. Пъргавият Стамболов беше готов да отиде не само в Търново, но и на оня свят, стига само да може да се направи нещо. Труд, мъки, неволи, глад, смърт и пр. бяха за него море до колене. Той изля своя яд на събравшите се в дома на дядо Никола мустакати юнаци, които наричаше страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр.
— Засрамете се поне от нас, вчерашни деца, които имаме възможност да живеем от вас по-богато и по-охолно, но за общо добро презрели сме всичко и ходим да се скитаме гладни и жадни.
Всичките присъствующи мълчаха с наведени глави.
VI
Двамата ни изгубени другари, Икономов и Стойчо Петков, отдавна бяха помежду ни. Тия се крили през целия ден в лозята и надвечер, като се стъмни, доведе ги при нас един пъдарин, комуто тия се изказали и който се случило да бъде от нашите хора. Беше вече близо среднощ, часът минуваше пет по турски, когато ние се изготвихме вече да тръгваме само с един водач, защото стоението ни в село не обещаваше добро. Нужно бе да се махнем от село, па става, щото ще. В това време именно, когато да излязваме навън, загърмя, затрещя, небето се покри с тъмни облаци, притъмня като в рог и дъждът, размесен със ситна дребна лапавица, рукна да вали като из ръкав. Дъжд, град, но ние трябваше да вървиме. Нещастния ни конец, който бяхме взели от Новата махала, мислеше вече пред вратата с изведена глава, вързан от плета и натоварен с едно-друго, повечето хляб. За да ускорим тръгванието си, хитрият дядо Никола, на когото нашето присъствие в къщата му сериозно трябваше да го безпокои, уверяваше ни да тръгнем, сега само с дяда Стояна (така се казваше водачът), а отпосле ще да ни изпратят друг човек, който ще заведе Стамболова до Търново. Разбира се, че всичко това бяха празни думи.
Из двора на дяда Никола не бяхме още излезли, когато се изгубихме един от други по причина на дълбоката тъмнина; благодарение на ярката светкавица, която бляскаше твърде начесто, ние се събирахме. Но и тя имаше своите лоши страни, а именно, че после светлината, не можехме да гледаме нормално. Дъждът беше до такава степен изобилен, щото после няколко минути по телата ии нямаше сухо място. Барут, пушки, книжени фишеци — станаха на чисто тесто. Пътят ни за определеното място — Балкана — беше през турската махала. Кучетата лаяха отчаяно подиря ни, но не беше време да се боим от хорска опасност: всеки натискаше парцалите си под своята стряха освен ние, неблагонадеждните. „Накъде сте, братя?“, „Чакайте, че ви изгубих!“, „Обадете се!“, „Не ви виждам!“ — се чуваха гласове назад и напред из улицата от нашите другари, които се лутаха като зашеметени из тъмнината. Практичният бай Стоян се спря сред улицата; той ни прибра наоколо си като пилета и строго ни заповяда да мълчим.