— Тръгваш ли си, човече? — подвикна след него Уорън. — Остани още малко, може би ще ти пуснем аванта!
Това не беше проява на злорадство, а просто част от правилата, което властваха тук. Всички го правеха.
— Нямам нищо против загубата, стига да ми е нанесена от достоен противник! — не му остана длъжен Джак. — Но когато губя от леваци, наистина ме е яд!
Репликата му предизвика одобрителни възгласи от страна на зяпачите.
Уорън се стрелна напред, изправи се пред него и заби показалец в гърдите му.
— Леваци ли каза? — застрашително изръмжа той. — Тогава ти предлагам следното: правиш петица по свой избор и играеш срещу нас!
Очите на Джак пробягаха по площадката. Всички гледаха насам. Умът му механично започна да отчита плюсовете и минусите на това предизвикателство. Имаше нужда от още раздвижване и много му се искаше да поиграе. Но изборът на четирима души от зяпачите щеше да предизвика недоволство у останалите. В продължение на месеци се беше борил да бъде приет и не искаше да рискува. Освен това винаги имаше шанс да загубят и да станат обект на безмилостни подигравки от страна на Уорън и останалите зяпачи… Преценил, че не си струва да рискува, той бавно поклати глава:
— Не, мисля да направя един малък крос в парка и да се прибирам…
Уорън моментално се възползва от възможността да спечели още една малка победа. Извърнал се към своите привърженици, той направи знака на победата с два пръста, поклони се на овациите, обърна гръб на Джак и извика:
— Има ли други кандидати?
Джак с мъка скри усмивката си. Отношенията на баскетболната площадка бяха умалено копие на отношенията в огромния град. Защо никой от известните имена в психологията не се е сетил да ги превърне в обект на научно изследване?
Бутна мрежестата врата, излезе на тротоара и затича към Сентрал парк, който се тъмнееше на изток. Любимото му място за разтоварване, далеч от суматохата на големия град…
Реджиналд кипеше от безсилен гняв, но нямаше какво да направи. Беше изключено да се появи на игрището в този враждебен квартал, затова предпочете да изчака в черното си Камаро. Единствената му надежда беше след края на мача Джак да се измъкне от тълпата и да отиде някъде сам, може би в близкото кафене за една бира.
Видя го да напуска играта и да облича анцуга си, ръката му бръкна под вестника на съседната седалка и свали предпазителя на големия „Тек“. После до слуха му долетя предизвикателството на Уорън и разбра, че ще трябва да изчака още един мач…
Но сгреши. Няколко минути по-късно Джак напусна игрището. Реджиналд доволно кимна с глава, но миг по-късно тревогата му отново се появи. Вместо да тръгне към някое от близките кафенета, докторът се насочи право на изток.
Проклинайки под нос, Реджиналд направи обратен завой, без да се съобразява с интензивното улично движение. Някакво такси изскърца със спирачките си, а водачът гневно натисна клаксона. Беше едно от онези азиатски копелета, които караха кръвта на Реджиналд да кипва в момента, в който ги зърне. Ръката му потрепна по посока на автоматичния пистолет. Изпита неудържимо желание да му изпразни един пълнител в жълтата муцуна.
След минута-две разочарованието му се стопи. Шантавият доктор прекоси Сентрал Парк Уест и се насочи към горичката отвъд нея! Реджиналд паркира и изскочи от колата с вестник в ръце. Под него тежеше пистолетът. Хукна след Джак, криволичейки между колите на уличното платно.
Близкият вход на парка се сливаше с грапавата настилка на Уест Драйв, веднага вляво се издигаше широко каменно стълбище, което водеше към върха на близката канара. Няколкото улични лампи му позволиха да зърне фигурата на доктора, която бързо се стопи в мрака.
Реджиналд бързо пое нагоре. Беше доволен, беше дори малко учуден на късмета си. Жертвата сама му предлагаше най-доброто и най-чистото решение на поставената задача.
От гледна точка на Джак обаче паркът предлагаше самота и спокойствие. Тъмнината наистина пречеше на зрението му, но това се отнасяше и за всички останали. Беше твърдо убеден, че „Черните крале“ ще го потърсят в апартамента и квартала наоколо.
Тук теренът беше изненадващо стръмен и каменист. Районът неслучайно се казва Грейт Хил17, рече си той. Тясната асфалтирана пътечка се виеше нагоре, между плътната стена на обезлистени дървета. На светлината на луминисцентните лампи гората изглеждаше обвита в гигантска паяжина.
Успокои дишането си и затича с равномерни крачки. Градът остана зад гърба му, вече можеше да мисли далеч по-ясно. Запита се дали войната, която беше започнал, действително се дължи на ненавистта му към „АмериКеър“, както твърдяха Бингъм и Чет. И си отговори, че това е напълно възможно. Защото идеята за умишлено разпространение на четири острозаразни болести сама по себе си беше малко вероятна, за да не кажем напълно изключена. А защитната реакция на хората от „Дженерал“ е предизвикана от собственото му агресивно поведение. Бингъм беше прав в твърдението си, че Джак е от хората, които могат да се държат изключително грубо.