— Добри момчета са — кимна Терез. — Сбърках като ги взех за обикновени свалячи, но най-много се радвам, че не започнаха да дрънкат за спорт или за борсовите колебания. Защото това са темите на всички мъже в този град, а аз буквално ги ненавиждам…
— Аз пък се сещам за мама, която вечно настояваше да се запозная с някой доктор — усмихна се Колийн.
— Те не са типични доктори — поклати глава Терез. — Особено Джак. Има странни възгледи и изглежда огорчен от нещо… А на всичкото отгоре е и твърдоглав. Можеш ли да си представиш, че се придвижва с колело из този шантав град?
— Мога, особено когато се замисля за същността на работата им — въздъхна Колийн. — По цял ден се занимават с трупове!
— Това не е много по-различно от работата с разни счетоводни величия! — поклати глава Терез.
— Признавам, че ме изненада като прие поканата за вечеря — погледна я закачливо Колийн. — Особено в момент като този, когато сме изправени пред катастрофа в рекламната кампания на „Нешънъл Хелт“…
— Точно по тази причина приех — отвърна със затворническа усмивка Терез. — Искам да си поговоря с тоя Джак Степълтън. Може би няма да повярваш, но точно той ми даде страхотна идея за рекламната кампания на „Нешънъл Хелт“! Много ми се иска да му видя физиономията, когато го разбере. Консервативното му отношение към рекламата май ще ни бъде от полза.
— За каква идея става въпрос? — нетърпеливо я изгледа Колийн.
— Свързана е с чумния инцидент, за който говорихме — отвърна Терез. — „АмериКеър“ е основен съперник на „Нешънъл Хелт“, следователно ние трябва да се възползваме по най-добрия начин от обстановката в най-голямата им болница, нали? Научат ли за опасността от чумна епидемия там, много хора ще пожелаят да се прехвърлят към „Нешънъл Хелт“…
— Не можем да използваме чумата — поклати глава Колийн и лицето й помръкна.
— Нямам такива намерения, за Бога — въздъхна Терез. — Просто ще подчертаем, че болницата на „Нешънъл Хелт“ е съвсем нова и изключително чиста… Обратното ще бъде загатнато, а обществеността сама ще го свърже с чумния инцидент. Познавам „Манхатън Дженерал“, лежала съм в нея. Макар и ремонтирана, тя си остава една стара болница. А болницата на „Нешънъл Хелт“ е пълна нейна противоположност. Вече си представям рекламни клипове, на които хората ядат направо на пода. Толкова е чиста, разбираш ли? А на хората им харесва точно това — да бъдат в нова и стерилно чиста болница, особено след като се наслушахме за мутирали и устойчиви на антибиотиците бактерии…
— Идеята ми харесва — промълви Колийн. — Ако тя не отмъкне доста клиенти от „АмериКеър“, просто не виждам какво друго може да стори това!
— Искам да чуеш и един текст, който ми се върти в главата — рече с едва доловима свенливост Терез. — НИЕ ЗАСЛУЖАВАМЕ ВАШЕТО ДОВЕРИЕ, ЗАЩОТО ФАМИЛНОТО НИ ИМЕ Е „ЗДРАВЕ“7.
— Страхотно! — възкликна Колийн. — Още утре мобилизирам екипа за работа по тази идея!
Таксито спря пред блока на Терез, двете жени се прегърнаха.
Терез слезе, опря ръка върху покрива на колата и се надвеси над прозорчето:
— Благодаря ти за идеята да излезем — рече тя. — Беше много хубаво…
— Моля — усмихна се широко Колийн и я поздрави с вдигнат палец.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 7:25 часа
Човек на навиците, Джак се появяваше на работа по едно и също време, с разлика не повече от пет минути. Но тази сутрин закъсня с близо десет, просто защото се събуди с главоболие. Толкова дълго време не беше слагал в уста дори капка алкохол, че беше забравил какво значи да си махмурлия. Наложи се да остане под душа доста по-дълго от обикновеното, а по време на обичайния слалом по нанадолнището на Второ авеню прояви благоразумието да поддържа прилична скорост.
Прекосявайки Първо авеню, той видя нещо, което никога не беше виждал в този час на деня — микробус на една от големите телевизионни компании с щръкнала антена, паркиран точно пред входа на Центъра.
Промени маршрута си и направи един кръг около него. Вътре нямаше жива душа, но пред входа на центъра се тълпяха няколко души, очевидно репортери.
Обзет от любопитство, Джак изкачи рампата, остави колелото на обичайното му място и се насочи към приемната.
Лори и Вини бяха по местата си, както винаги. Джак им подвикна едно добро утро и проточи шия към приемното хале, в което цареше необичайно оживление.
— Какво става тук, по дяволите? — извърна се към Лори той.
— Ти би трябвало да знаеш най-добре — отвърна младата жена. Не вдигна глава, заета с изготвянето на дневната програма за аутопсии. — Има опасност от чумна епидемия, забрави ли?