9
Японецът белодрешко отвори вратата, надникна, усмихна се и учтиво изсъска:
— А, вие влиза вътре, моля. Влиза оттук, моля.
Пийт Англич потупа Тоукън Уеър по рамото и я побутна към просторната луксозна стая.
Момичето изглеждаше безкрайно жалко и нещастно на красивия фон. Очите й бяха почервенели от плач, устата подпухнала.
Вратата се затвори зад тях и дребното японче безшумно изчезна.
Двамата тръгнаха по дебелия килим покрай забулени лампиони, библиотечни шкафове, потънали в стената, лавици от алабастър и слонова кост, отрупани с джунджурийки от порцелан и нефрит, огромно огледало в рамка от синьо стъкло, цялата заобиколена фриз от снимки, надписани с обич, ниски масички с удобни фотьойли, високи масички с цветя, още столове, още килими — и Вайдори, който седеше усамотен в ъгъла и ги гледаше студено.
Той махна небрежно с ръка и огледа момичето от горе до долу.
— Ах, да, мъжът, когото полицията ми беше довела. Мога ли да направя нещо за вас? Чух, че били сгрешили.
Пийт Англич леко извъртя един стол и бутна Тоукън Уеър да седне в него. Тя се отпусна бавно, вдървено, облиза устни и зяпна Вайдори с безмълвно обожание. Учтиво отвращение сгърчи устните на актьора. Очите му бяха нащрек.
Пийт Англич също седна. Извади дъвка от джоба си, обели я и пъхна между зъбите си. Изглеждаше изтощен, очукан, изморен. По лицето и врата му се виждаха тъмни петна от кръвонасядания. Все още не се беше обръснал.
— Това е госпожица Уеър — бавно каза той. — Момичето, което трябваше да вземе пакета с парите ви.
Вайдори се наежи. Ръката му, която държеше цигара, затропа нервно по ръкохватката на стола. Той погледна момичето, но не каза нищо. Тя се опита да се усмихне и цялата пламна от смущение.
Пийт Англич продължи:
— Често се мотая по „Нун стрийт“, познавам престъпниците и знам на кого мястото му е там и на кого — не е. Тази вечер забелязах това момиче в една закусвалня на „Нун стрийт“. Изглеждаше неспокойна и непрекъснато гледаше часовника. Мястото й определено не беше там. И когато излезе, я последвах.
Вайдори леко кимна. Пепелта се отрони от цигарата му. Той я погледна разсеяно и кимна отново.
— Тя тръгна по „Нун стрийт“ — продължи Пийт Англич. — Много неподходяща улица за бяло момиче. Намерих я скрита в един вход. Тогава иззад ъгъла изпълзя голям дюзенберг със загасени светлини и отвътре подхвърлиха парите ви на тротоара. Тя беше изплашена до смърт. Помоли ме да ги взема и аз ги взех.
Вайдори каза спокойно, без да поглежда към момичето:
— Няма вид на измамница. Съобщихте ли на полицията за нея? Предполагам, че не сте, в противен случай нямаше да сте тук.
Пийт Англич поклати глава и преметна дъвката из устата си.
— Да кажа на полицията ли? Сто пъти не. Това за нас е дюшеш. Искаме си пая.
Вайдори силно се стресна, чак подскочи, сетне застина. Ръката му престана да потропва по ръкохватката на стола. Лицето му пребледня, стана студено и мрачно. После бръкна във вътрешния джоб на смокинга си, безмълвно измъкна автоматичния пистолет и го положи върху коленете си. Лекичко се наведе напред и се усмихна.
— Изнудвачите — каза мрачно — винаги са били интересни. Колко смятате, че трябва да бъде вашият дял и… какво ще ми продадете срещу него?
Пийт Англич замислено погледна пистолета. Ченето му невъзмутимо продължи да премята дъвката. В очите му не се четеше никакво притеснение.
— Мълчание — мрачно отвърна той. — Само мълчание.
Вайдори внезапно и рязко замахна с пистолета.
— Говорете — каза. — И говорете бързо. Не обичам тишината.
Пийт Англич кимна и рече:
— Заплахите за заливане с киселина бяха чиста измислица. Никой не ги е отправял. Опитът да се откупите беше фалшив. Рекламен трик. Това е всичко.
Той се облегна назад в стола си.
Вайдори погледна към дъното на стаята, покрай рамото на Пийт Англич. Започна да се усмихва, но изведнъж лицето му се вкамени.
Тримър Уолц се беше промъкнал в стаята през отворена странична врата. Държеше тежкия савидж в ръката си. Бавно и съвършено безшумно се придвижваше по килима. Пийт Англич и момичето не го бяха забелязали.
Пийт Англич продължи:
— Фалш от начало до край. Чиста инсценировка. Ще кажете, че са само предположения? Естествено, но помислете за миг. Обърнете внимание колко деликатно се действаше в началото… и как, след като аз се намесих, играта загрубя. Момичето работи за Тримър Уолц в „Джъгърнот“. Няма пари, отчаяно е и лесно се плаши. А Уолц изпраща именно нея с подобна задача. Защо? Защото идеята е да я пипнат. Засадата е била подготвена. Ако пропее за Уолц, той се изсмива, обръща внимание на факта, че всичко е станало почти под прозорците му, че сумата е била нищожна и заведението му печели добре. Освен това момичето, изпратено да вземе откупа, е толкова загубено, че нима хитрец като него би му възложил подобна задача? Изключено. Ченгетата почти ще му повярват, а вие ще направите огромен жест и ще се откажете да съдите момичето. Ако не пропее, пак ще откажете да я съдите. И в двата случая шумотевицата и рекламата за вас ще бъдат едни и същи. А реклама ужасно ви е нужна, защото сте в застой и ще си я получите, и то само срещу онова, което ще платите на Уолц — или поне така си мислите. Налудничаво ли ви звучи? Толкова ли е трудно един дребен холивудски изнудвач да се сети за тези неща? Кажете ми тогава защо федералната полиция не присъстваше на случая? Защото тези момчета щяха да се ровят, докато измъкнат мишлето, и тогава щяха да ви обвинят, че сте заблудил съда. Ето защо. А на местната полиция изобщо не й пука. Тя толкова е свикнала с кинаджийските ви номера, че само ще се прозине и ще заспи отново.