— Може и така да се е случило — тихо каза Вайдори.
Той разнесе чашите две по две на четиримата детективи, повдигна своята и леко кимна, преди да отпие. Пиеше елегантно, с върховна изящност на движенията.
— Не, не го познавам — отново отбеляза той. — Честно казано, не ми прилича на човек, който би ми лиснал киселина в лицето. — Махна с ръка и добави: — Затова, опасявам се, че довеждането му тук…
Внезапно Пийт Англич повдигна глава и се вторачи в Джон Вайдори. Гласът му прозвуча подигравателно.
— Това е голяма чест, Вайдори. Не се случва толкова често да губят времето на четири ченгета, за да водят задържаните по гости.
Вайдори приветливо се усмихна.
— Това е Холивуд — подхвърли той. — Все пак човек има репутация.
— Имал е — натърти Пийт Англич. — Последният ти филм бе истински трън в мястото, което не се споменава пред дами.
Ангъс замръзна на място. Лицето на Вайдори побеля. Той бавно остави чашата и отпусна ръка покрай тялото си. Премина с пружинираща походка по килима и застана пред Пийт Англич.
— Това е ваше мнение — рязко каза той, — но ви предупреждавам…
Пийт Англич го изгледа навъсено.
— Слушай бе, тежкар. Даваш откуп, защото някакъв смахнат е обещал да ти лисне киселина в лицето, ако не си платиш. Аз вдигнах пакета, но дори не съм докосвал хубавите ти нови парички. Ти си ги получи обратно. Направи си реклама за десет бона, без да ти струва нито цент. На това му викам майсторска работа.
— Достатъчно, арестуваният — сряза го Ангъс.
— Така ли? — подигра му се Пийт Англич. — Аз пък бях останал с впечатление, че искате да говоря. Е, сега говоря и мразя шубетата, ясно ли е?
Вайдори дишаше тежко. Съвършено неочаквано сви юмрук и го стовари върху челюстта на Пийт Англич. Пийт разтресе глава и затвори очи. После широко ги отвори, поотърси се и каза хладно:
— Лакътят нагоре, а палецът надолу, Вайдори. Иначе има опасност да си счупиш ръката.
Вайдори отстъпи назад и поклати глава. После погледна палеца си. Лицето му загуби белотата си. Усмивката се прокрадна отново.
— Съжалявам — каза разкаяно. — Много съжалявам. Не съм свикнал да ме обиждат. И тъй като не познавам този човек, по-добре си го отведете, лейтенант. А е и с белезници. Не беше особено спортсменско.
— Това го разправяй на понитата си, с които играеш поло. Аз не съм толкова чувствителен — рече Пийт Англич.
Ангъс се приближи до него и го потупа по рамото.
— Ставай да вървим, мой човек. Явно не си свикнал с отбрано общество.
— Не. Обичам негодниците — отвърна Пийт Англич.
Той бавно се изправи и затътри крака по мекия килим.
Двете ченгета, които подпираха стената, тръгнаха след него, прекосиха огромната стая и минаха под един свод. Ангъс и другият ги последваха. Озоваха се в малко фоайе и зачакаха асансьора.
Асансьорът дойде и те се спуснаха надолу към огромното безмълвно фоайе на „Честър тауърс“. Двамата детективи бяха застанали в единия край на мраморен плот, а двама служители стояха зад него, изпълнени с очакване.
Пийт Англич вдигна окованите си ръце в боксьорски поздрав.
— Какво, още ли няма журналисти? — подигравателно попита той. — На Вайдори никак няма да му е приятно, ако историята се потули.
— Върви, върви, умнико — озъби му се единият детектив.
Минаха по коридор и през страничен изход се озоваха в тясна уличка, която се спускаше почти отвесно надолу. Зад върховете на дърветата светлините на града образуваха огромен златист килим, съшит с ослепителни ивици от червено, зелено, синьо и виолетово.
Избръмчаха стартерите на две коли. Пийт Англич беше напъхан върху задната седалка на първата кола. Ангъс и още един седнаха от двете му страни. Колите се спуснаха надолу по хълма, при „Фаунтин стрийт“ завиха на изток, безшумно изминаваха миля след миля във вечерния мрак. „Фаунтин“ пресече „Булеварда на залеза“ и колите се спуснаха към центъра, към високите бели кули на кметството. На площада първата кола сви по „Лос Анджелис стрийт“ и се отправи на юг. Другата продължи направо.
След малко Пийт Англич поотпусна мускулите на лицето си и изгледа косо Ангъс.
— Къде ме водите? Това не е пътят за участъка.
Ангъс бавно извърна към него мургавото си сурово лице. След това едрият детектив се облегна назад и се прозина. Не му отговори.
От „Лос Анджелис стрийт“ колата зави по „Пето авеню“ на изток до „Сан Педро“, после отново на юг, квартал след квартал, тихи и шумни, къщи, където мълчаливи мъже седяха на разнебитени веранди или пък шумни младежки банди от двата цвята се ежеха и се мъчеха да се надприказват пред евтини ресторантчета, дрогерии и бирарии, пълни с игрални автомати.