— Знаем, че ние не сме — отвърна Еф.
Пресегна се, завъртя ръчка в ниша в стената и дръпна панела. Тройно сгъващата се врата откри тесни виещи се стъпала, които водеха нагоре в тъмното.
— Мамка му — промълви Нора.
Еф заигра с лампата си нагоре по стълбището.
— Ако схващам добре, това означаваше, че искаш аз да тръгна първи.
— Чакай. Да пратим някой друг.
— Не. Няма да знаят какво да търсят.
— Ние знаем ли?
Еф пренебрегна въпроса и се заизкачва по тесните извиващи се стъпала.
Горният отсек беше тесен и с нисък таван. Нямаше прозорци. Светлината от живачно-кварцовите лампи беше по-подходяща за изследователски оглед от вътрешното осветление.
В първия модул се откроиха две сгънати кресла тип бизнес класа. Зад тях имаше две наклонени подвижни легла, също едно до друго, с пространство едва колкото да се пропълзи в тях. Тъмната светлина показа, че и двата модула са празни.
Но показа и същата многоцветна бъркотия, която бяха открили долу. Разпръсната по пода, по седалките и върху едно от леглата. Само че тук мацаницата беше още по-голяма. Все едно, че нещото се бе размазало, докато е още мокро.
— Какво, по дяволите…? — прошепна Нора.
Миризмата на амоняк също я имаше… заедно с още нещо. Силна и лютива смрад.
Нора също я усети. Вдигна опакото на ръката си под ноздрите.
— Какво е това?
Еф стоеше сгънат почти на две под ниския таван между двата стола. Мъчеше се да намери точната дума.
— Като червеи. Изравяхме ги като деца. Прерязвахме ги на две да гледаме как всяка половина се гърчи. Миришат на пръст, на хладната почва, през която са пълзели.
Черната светлина на лампата му пробяга по стените и подовете и обходи помещението. Канеше се да се предаде, когато забеляза нещо зад хартиените предпазни боти на Нора.
— Нора, не мърдай.
Наведе се настрани, за да има по-добър поглед към застлания с килим под зад нея, а Нора замръзна все едно, че можеше да задейства пехотна мина.
Върху пъстрия килим зад нея лежеше малка бучка пръст. Беше не повече от няколко грама, колкото за проба, мазно черна.
— Същото ли е, което си мисля, че е? — запита Нора.
Еф кимна.
— Сандъкът.
Слязоха отново по външното стълбище до зоната на хангара, заделен за багажа, където вече отваряха за оглед количките за сервиране на храна и напитки. Еф и Нора огледаха купищата багаж, торбите с принадлежности за голф и каяка.
Черният дървен сандък беше изчезнал. Пространството в края на брезентовата пътека, което беше заемал преди, беше голо.
— Някой трябва да го е преместил — каза Еф без да спира да оглежда. Отдръпна се няколко стъпки назад и огледа целия хангар. — Не може да е отнесен далече.
Очите на Нора горяха.
— Те едва сега започват да претърсват багажите. Все още нищо не е изнасяно.
— Освен онова нещо.
— Мястото е под охрана, Еф. Колко голямо беше онова чудо, два и петдесет на един? Тежеше поне двеста кила. Най-малко четирима души са трябвали, за да го изнесат.
— Точно така. Значи някой знае къде е.
Отидоха при дежурния служител на входа на хангара, който поддържаше дневника на охранявания обект. Младият мъж прегледа главния списък, времевото разписание за влизанията и излизанията на всеки и на всичко.
— Тук няма нищо — каза той.
Еф усети, че Нора се кани да възрази и заговори преди тя да е успяла.
— От колко време сте тук, на този пост?
— Някъде от дванайсет, сър.
— Без прекъсване? А по време на затъмнението?
— Стоях точно тук, отвън. — Посочи на няколко метра пред вратата. — Никой не е минавал покрай мен.
Еф се извърна отново към Нора.
— Какво става, по дяволите? — рече тя и погледна дежурния на пост. — Кой друг би могъл да е видял един грамаден голям ковчег?
При думата „ковчег“ Еф се намръщи. Озърна се през рамо към хангара, а след това нагоре към камерите, монтирани в таванските греди. И посочи.
— Те.
Двамата с Нора и дежурният служител на Летищни власти с дневника се качиха по дългото стоманено стълбище до контролния офис над ремонтния хангар. Долу механиците демонтираха носа на самолета за оглед на вътрешното оборудване.
Четири дистанционни камери работеха непрекъснато в хангара: една беше насочена към вратата, водеща към стълбището за офиса; друга — към вратите на хангара; една беше горе в мертеците — същата, която Еф беше посочил — и имаше една в помещението, където стояха в момента. Всичко се показваше на големия, разделен на четири квадрата, екран.
Еф се обърна към старши механика: