Гарсия Маркес, Фокнър, Достоевски, Стайнбек, Селинджър, Бронте, Улф — на цената на един пакет чипс.
Четири часа сутринта
Търкане, търкане, търкане…
Вече й се струва, че дрехите й вонят на застояла вода. Гърбът й се е схванал, страшно й се спи. За да може да издържи, тя мисли за бъдещето и за майка си. Тереза фигурира в списъка на чакащите за присаждане на черен дроб. Но органи се получават рядко и Иви се страхува, че майка й може да не издържи дотогава.
Трябва да издържи — мисли тревожно тя, — трябва да издържи още няколко месеца…
Но в същото време се чувства виновна, че чака смъртта на някой човек, който да стане донор.
Шест часа сутринта
Иви получава от надзирателя надницата си в брой и напуска хотел „Оазис“. Малко по-надолу по булеварда в едно кафене вече обслужват първите клиенти. Тя обича да сяда в дъното на заведението, малко изолирана, на една от масите, които гледат към улицата. Разполага с час, преди да вземе автобуса, за да отиде на училище. Един час, който изцяло й принадлежи, единственото време от деня, когато може да си позволи да прави това, което обича: да чете и да пише.
Тази сутрин си поръчва горещ шоколад и изважда от раницата си увлекателна книга. Прибрала я бе миналата нощ от нощното шкафче в една от хотелските стаи, забравена навярно от някой клиент. Това обаче не е роман или сборник със стихотворения, а по-скоро есе, написано от невропсихиатър от Ню Йорк.
Някой си Конър Маккой.
Книгата му се казва „Да оцелееш“.
И като че ли е написана едва ли не за нея.
В нея се говори тъкмо за това, което е преживяла, за онази необходимост да бъдеш твърд, за да се справиш с най-лошото, за онази свръхустойчива броня, която търпеливо си бе изработила през годините, за да издържи на всички изпитания. Но в различните глави Иви можа да долови и едно предупреждение, нещо, което тя вече чувстваше интуитивно, но не можеше да го формулира: не бива да се прекалява с предпазните мерки, защото в такъв случай ставаш безчувствен. Сърцето ти се превръща в парче лед, превръщаш се в жив мъртвец, животът завинаги изгубва своята сладост.
Тъкмо по тази причина Иви се опитва да си създаде нещо като вътрешна градина, малка капсула с ефирна надежда, скътана дълбоко в душата й, нещо като семе, което очаква да поникне и да разцъфне един ден…
Бъдещето й? Понякога обича да си мечтае как ще стане писател или психиатър, за да помага на свой ред на страдащите.
Но знае със сигурност, че никога няма да може да следва. Университетът не е за момиче от семейство на наркомани, живеещо в каравана и принудено да работи през нощта, за да има какво да яде.
Отпива глътка горещ шоколад и надрасква нещо в своя бележник.
Понякога се чувства самотна.
Толкова самотна!
А би искала да сподели мислите си с някой, който би я разбрал.
Но понеже няма близък човек, поверява мислите и съмненията си на своя дневник.
В края му си е направила списък с десетте съкровени неща, които би желала да се случат в живота й. Знае, че е малко вероятно да се осъществят един ден, но понякога трябва да се мечтае, защото в противен случай…
№1: Майка ми да получи нов черен дроб и да оздравее.
№2: Да си намерим друго жилище, не много скъпо.
№3: Майка ми никога вече да не се докосва до дрога или алкохол.
№4: Никога да не бъда изкушена от дрогата или алкохола.
№5: Да отидем на почивка за няколко дни далеч от Лас Вегас.
№6: Да следвам в Ню Йорк.
№7: Да разбера кой е истинският ми баща.
№8: Винаги да осъзнавам, че има и хубави неща в живота.
№9: Да срещна някой, който ме разбира.
За №10 въпросът е по-сложен. Беше отбелязала нещо, после се позасрами и го заличи.
То би могло да се сведе до следното:
№10: Един ден някой да се влюби в мен.
12. Марк и Алисън
Всичко е обвързано още от детството.
Не ние изричаме думите, а думите изричат нас.10
Днес
В самолета, 11:45 ч.
Еърбъс А380 продължаваше да лети с нормална скорост, прорязвайки облаците, които плуваха в небето над Скалистите планини.
10
В полския оригинал цитатът от пиесата „Брак“ (Slub) звучи така: „Думите предателски се съюзяват зад гърба ни. И не ние изричаме думите, а думите изричат нас.“ — Б.пр.