Майкъл се усмихна зарадвано.
— Здравей, Клер. Очевидно нито за миг не изпускаш от поглед малкия виконт.
— Здравей, Майкъл. — Тя му подаде ръка и весело му намигна. — Знаеш ли, ужасно е — чувствам се като котка, която охранява котенцата си. Приятелката ми Магрид ме уверява, че след два или три месеца ще стана по-разумна.
— Ти си винаги разумна. — Той я целуна с искрена обич. Клер беше олицетворение на всичко добро и истинско у жените. Майкъл пусна ръката й и хвърли поглед в люлката. — Невероятно мънички пръстчета.
— Да, но стискат силно — засмя се гордо Клер. — Дай му ръката си и ще видиш.
Майкъл се наведе над люлката и докосна внимателно ръката на бебето. Кенрик се усмихна и мъничкото му юмруче стисна пръстите на мъжа с учудваща сила. Майкъл изпита внезапна болка. Това бебе беше живото доказателство за любовта между Клер и Никълъс. Притежаваше дяволито омайващата усмивка на баща си и живите сини очи на майката. Кенрик, наречен на дядо си по бащина линия, беше мост от миналото към бъдещето.
И Майкъл можеше да има дете и сега то щеше да бъде почти петгодишно…
Неспособен да понесе тази мисъл, той освободи предпазливо ръката си и се изправи.
— Вкъщи ли е Никълъс?
— Не, но ще се върне всеки момент. — Клер сви вежди. — Случило ли се е нещо?
— Наполеон е избягал от Елба и е влязъл във Франция — отговори безизразно Майкъл.
Клер стисна до болка ръба на люлката. Откъм изхода се чу шумно вдишване. Майкъл се обърна и видя граф Абърдиър, изправен в рамката на вратата. Тъмната му коса беше влажна от препускането в мъглата.
— Знае ли се как го е посрещнал народът? — попита с нетипично равен глас Никълъс.
— Твърди се, че го поздравяват с луда радост. Най-късно след две седмици крал Луи ще избяга, за да спаси живота си, и Бонапарт отново ще седне на трона и ще се нарече император. Всички знаем, че Луи не успя да спечели любовта на поданиците си. — Майкъл извади писмото от джоба си. — Получих това от Люсиен.
Никълъс прочете писмото със смръщено чело.
— Не знам защо, но се изненадах. Макар че беше неизбежно.
— И аз се чувствам по същия начин — потвърди тихо Майкъл.
— Като че чаках да чуя именно тази вест.
— Не мисля, че съюзниците ще приемат това като свършен факт и ще го оставят на трона.
— И аз не вярвам. Предстои нова война. — Майкъл си припомни дългите военни години и потръпна. — Ако Бони бъде победен, съюзниците трябва да проявят разум и да го екзекутират или поне да го изпратят в изгнание далече от Европа.
Клер го погледна право в очите.
— Ти ще отидеш в армията, нали?
Естествено Клер беше прочела мислите му, колкото и неясни да бяха.
— Вероятно. Мисля, че Виенският конгрес ще покани Уелингтън да поеме командването на съюзническите армии. Повечето от елитните му войници са още в Америка и той ще има нужда от опитни офицери.
Клер въздъхна.
— Добре, че кръщенето на Кенрик е само след два дни. Би било жалко да го направим без кръстника. Ще останеш с нас дотогава, нали?
— В никакъв случай не бих пропуснал такова важно събитие. — Майкъл се усмихна, за да изтрие загрижеността от очите й. — Надявам се само да не ме удари светкавица, когато се закълна да прогоня дявола и всичките му дяволски дела, за да направлявам духовното развитие на Кенрик.
Никълъс се изсмя развеселено.
— Ако бог беше педант, всеки кръщелен купел в християнските земи щеше да бъде поразен от светкавица.
Клер, която мислеше за друго, се намеси почти гневно:
— Ти се радваш, че отново ще отидеш на война, нали, Майкъл?
Лордът си припомни смесените чувства, които бе изпитал, докато четеше писмото на Люсиен: шок и гняв срещу французите, но и по-дълбоки, трудно поддаващи се на определение усещания. Желание да плати за греховете си. Желание да преживее отново интензивната жизненост в непосредствена близост до смъртта. Възбуда от мисълта, че отново ще упражнява смъртоносния занаят, който му се удаваше толкова добре. Не можеше да говори за тези чувства дори с Клер и Никълъс.
— Винаги съм съжалявал, че не участвах в последната част на похода, защото ме раниха и трябваше да се върна в Англия. Този път няма да пропусна победоносното влизане във Франция.
— Много добре — отвърна сухо Никълъс. — Но не позволявай да те убият.
— Щом толкова години не успяха, не вярвам да се справят и този път — отговори безгрижно Майкъл и след кратко колебание добави: — Ако ми се случи нещо, арендата на мината ще премине отново към вас. Не искам да попада в ръцете на чужди хора.