Лаврион беше проклятие сред робите. Нарицателно. Заплаха, чието съществуване само̀ бе достатъчно, за да държи повечето роби в крак.
Аглая Красос нямаше предвид заплаха. В очите ѝ имаше толкова жалост, колкото у гърмяща змия.
— Мислиш, че не бих го направила, след като струваш цяло състояние, ако се съглася Черната гвардия да те откупи ли?
Тея облиза устни, но не можа да измисли отговор, който нямаше да я хвърли още по-надълбоко в пъкъла.
— Смъртта на брат ми означава, че сега ще наследя два пъти повече пари, отколкото си мислех допреди няколко месеца. Отмъщението е по-сладко от злато. Знаеш ли, че момичетата в Лаврион обслужват до петдесет мъже на ден? Петдесет! Самата аз не го вярвах, но познавам няколко души, които се кълнат, че е истина. Дават на момичетата доза зехтин всеки ден. Можеш ли да се сетиш защо?
Тея примига глупаво; вътрешностите ѝ бяха станали на бучка лед.
— Защото иначе ги разкъсват отвътре. Смърт от мъжки член звучи романтично, нали? Но съм сигурна, че не е. Петдесет, всеки ден. А едно хубавичко момиче като тебе… може да правиш и повече. Няма много хубави момичета там. Разбираш ли ме?
Коленете на Тея омекнаха. Тя кимна. Трябваше да се измъкне.
— Е, след като вече се разбираме една друга, кажи ми, видяла ли си нещо заслужаващо внимание?
Тея ѝ докладва. Кип беше дебел, имаше малко приятели, прекарваше повечето си време в библиотеката, явно през цялото време четеше за някаква игра. Бяха го викали няколко пъти да говори с Червения и след това изглеждаше смутен и объркан. Смяташе, че Червения иска да го унищожи. Старецът беше отнел правото на Кип да ходи на практика, за да изглежда негоден, когато Гавин се върне. Тея беше виждала Кип да притегля зелено и синьо. Не спеше добре.
Всичко това беше чудесно. Беше информация, която лейди Красос можеше да научи и по други пътища. Но беше съвсем добре и Тея го знаеше.
Със свит стомах Тея докладва на господарката си и че командир Железни ѝ е казал, че има трима обучаеми, за които той не може да допусне да отпаднат от Черната гвардия: Круксър, самата тя и Кип.
Това явно бе новина за Аглая.
— Това е добре — рече тя. — Много добре. Има ли… още нещо?
— Аз тренирам с Кип, след полунощ, в специално помещение долу в кулата на Призмата. — Адрастея сви рамене. — Командирът иска да сме достатъчно добри, за да можем да влезем в Черната гвардия сами.
„Задръж малко. Не ѝ казвай за кинжала на Кип. Запази каквото можеш, за да опазиш душата си.“
— Много добре — каза Аглая. — Нещо друго?
„Дай ѝ всичко останало. Робиня си, не си героиня.“
— Видях още някой да използва парил, когато бях навън по една от специалните си работи.
Аглая повдигна рязко вежди и я накара да ѝ разкаже всичко.
— Убийство. Все едно, изобщо не я харесвах, но този някой трябва да е… хм. Ще трябва да проверя дали е умряла. Притеснително е обаче, така или иначе. — Не обясни за кого говори. Тея прояви благоразумието да не пита.
Аглая като че ли изтласка мисълта от ума си и се върна на текущата задача. Усмихна се и усмивката ѝ дори изглеждаше искрена.
— Много съм доволна от теб, момиче. Ще запомня това. Знам, че съм трудна господарка, но ако се представяш добре, ще бъдеш възнаграждавана добре. Днес — две награди. Първо ще ти позволя да назовеш една.
Можеше да е изпитание, капан. Една робиня знаеше, че има определени награди, за които не молиш. Искането на твърде много те прави да изглеждаш ленива или неблагодарна, или алчна. Но ако господарката ти е в добро настроение, може да промени живота ти по прищявка — към по-добро.
— Заличете дълга на баща ми — каза Тея, преди да е помислила, че това е твърде много.
— Колко дължи той? — попита лейди Красос.
— Седемстотин данара. — Беше двегодишната заплата за един ратай. Сега баща ѝ харчеше всичко просто за да изплаща лихвата по него.
— Седемстотин данара? Това е съществена сума. Как затъна баща ти с такава сума? Комарджия ли е?
Тея пренебрегна покровителствения ѝ тон.
— Откупи сестрите ми. — Беше съкрушен, когато се върна от едно търговско пътуване и разбра, че жена му се е хванала с друг мъж, заела беше огромни суми, за да живее в охолство, и беше загубила всичко, за чието трупане той беше работил двайсет години, включително къщата им, мебелите, пивоварната и дори накитите си. Накрая беше продала трите им дъщери, за да изплати дълговете си. И то — само част от дълговете. И то докато него го нямаше.