„Какво?“
— Ти ли я уби? — попита Дазен, видял пропукване в бронята на Гавин в стъписването, изписало се на лицето му. — Изповяда ли я първо? Какво ти каза тя? Мислиш ли, че е била искрена с теб, дори тогава? Или те е скланяла да направиш каквото тя иска, дори тогава? Може да е мъртва, но се обзалагам, че те е изработила, нали? Мръсна кучка!
— Говориш за родната си майка, идиот! — каза Гавин.
— И какво ще направиш, братчето ми? Ще ме спреш ли? Няма да го направиш, както винаги. Ще ме очакваш и ще сънуваш кошмари. Измъкнах се от другите затвори, ще се измъкна и от този. Знаеш ли, наистина се притесних, когато попаднах в зеления. Мислех, че синият е единственият, а зеленият… това беше жестоко, брат ми, гениално. Тогава помислих, че трябва да има седем затвора, по един за всеки цвят. Но няма, нали?
Гавин не отвърна.
— Не можеш да направиш килия от свръхвиолет. Няма как да направиш килия от подчервено. Не мисля, че можеш да направиш и от оранжево или червено. Смятам, че това е последната килия. Мисля, че съм на една крачка от края на всичко, което изобщо си изградил.
— Може да се изненадаш — каза тихо Гавин.
— Ти си пълен провал, брат ми. Досадна пречка. Празна черупка.
Гавин стоеше и гледаше брат си в безжалостната жълта светлина.
— Карис никога не ти е казвала за нашата нощ заедно, нали? — каза затворникът.
— Писнало ми е от приказки за сексуалната ти мощ. Не ме интересува — каза Гавин. Затворникът не беше наред с ума. Беше паднал в жълтия затвор само преди дванайсет часа и несъмнено си мислеше, че този път наистина ще се спаси. Разочарованието, ударът в сърцето щеше да е достатъчен, за да накара всеки да побеснее. Но Гавин не искаше да чуе това.
— Значи не е. — Дазен се изсмя, нервен, дрезгав смях, какъвто Гавин никога не бе чувал от него. — По-рано ме беше малко срам от това всъщност. Но вече го преодолях. Не беше толкова страстна, колкото си бях представял. Бяхме на вечеря, аз с хората ми, тя и баща ѝ, разправях ония скандални шеги и дори баща ѝ се смееше през цялото време, и имаше един момент, Гавин, когато осъзнах точно колко различен съм. Как мога да направя каквото си поискам. Да го нахакам на целия свят, а светът млъква и го поема. Говорех как ще чукам Карис цяла нощ и как ще се постарая тя да отговори на изискванията ми, а онзи страхливец се смееше и подмазваше. Можеш ли да го повярваш? А Карис, малката страхливка Карис, просто се напи.
— За жалост не беше нищо особено — продължи той. — Не ми предложи кой знае какво, след като я яхнах. Свършвал ли си, докато жената под теб плаче и пищи? И знам, че не беше защото ѝ отнех девствеността. Ти се погрижи за това, нали?
— Гаден мръсник!
— Направо не можех да свърша. Пиян бях, а тя ревеше. Но после каза името ти и разбрах, че трябваше да го направя. Да ти покажа, че не можеш да вземеш това, което е мое. А знаеш ли какво е мое? Всичко, което поискам. Всеки. Тя продължи да плаче след това, тъй че я изритах навън. Бях малко притеснен, да ти кажа честно. — Сви рамене. — Преодолях го. — Погледна злобно Гавин и видя колко е стъписан. — Никога не ти е споменавала за това, нали?
Гавин беше онемял.
— Ти така и не се ожени за нея, нали?
Гавин се почувства опустошен. Беше казал на брат си сто лъжи за щастливия си животец и щастливата си женичка.
— Да. Не се ожених за нея.
Лицето на затворника се сгърчи. Очите му пробягаха настрани, после — отново към тъмничаря му.
— Шестнайсет години лъжи и всичко рухва, а? Все едно, сигурно си по-добре без нея. Мислиш ли, че е спала и с баща ни?
Да помоли брат си да спре или да му заповяда да спре да говори за Карис щеше да е еднакво неефикасно.
— Мислех… Винаги мислех, че си добрият брат — каза Гавин.
— Добрият брат? — Затворникът се изсмя. — Като добрия близнак и лошия близнак? Ние не сме близнаци, Гавин, и никой от двама ни не е добър.
— Винаги ли си бил такъв, или си полудял тук долу? — попита Гавин.
— Ти ме направи луд, брат ми, точно както аз направих луд тебе. — Дазен захвърли настрани строшената луксинова факла. — Е, защо не сложим вече край на този фарс? Отвори вратата. Освободи ме. — Разпери широко ръце и се опря на прозореца, загледан напрегнато в Гавин.
Гавин видя кръвта, закапала по гърдите на брат му от грубо зарасналата рана, отворила се при падането му. Видя и друга струйка прясна кръв от малките шипове адски камък, които беше набил, за да отнемат всичкия луксин на Гавин, когато пропадне в жълтото.
Дазен беше измършавял, опърпан и болнав. Беше гневен и имаше пълното право да е гневен. Несъмнено лъжеше за Карис, за да нарани Гавин. Или най-малкото преувеличаваше. Но макар Карис никога да не бе означавала нищо за него, майка им трябваше да означава.