Но не можеше да продължи повече. Дясното ѝ око вече беше съвсем затворено. И задникът я болеше. Ритали я бяха. Краката ѝ започваха да се схващат.
Повърна отново. Само стомашни сокове.
Когато отвори още здравото си око, видя, че някой върви към нея.
Свърна настрани и я заобиколи отдалече.
Минаха и други. Мъже и жени. Мъж с ръчна количка. Никой не спря. Оролам, защо никой не спираше?
Безпомощна. Все едно беше съвсем гола. Не можеше да направи нищо. Беше оставена на милостта на всеки, който минеше. На всеки, който поискаше да се възползва.
Заплака и изпита самоомерзение, че плаче. Но наистина я болеше непоносимо.
— Хайде, мила — чу мъжки глас над себе си. — Ще мине. Ти си много храбро момиче. — Беше илитиец, ако се съдеше по акцента. Карис нямаше добро мнение за илитийците. — Облечена си като черногвардейка, ама си бяла като платно. Ти си Карис Белодъб, нали?
Тя не можеше да отговори. Успя само да спре да плаче, нищо повече. Дори да кимне беше победа.
— Сега ще те вдигна. Искам да ми кажеш всички места, където те боли, за да мога да кажа на лекарите, като стигнем в Хромария. Става ли?
— Д… да. — Нещо в него ѝ се стори познато. Но не беше сигурна.
Той я вдигна и тя припадна.
Когато се събуди, лежеше в легло. Не знаеше дали са я упоили с мак, но се чувстваше прекалено добре, за да не са. Обърна глава наляво, видя, че светът кръжи, после я обърна надясно.
Стаята на Гавин! Ха! Идвала беше тук. И — о-хо! Ето го и него: Светлината на кулата, Звездата на звездите, Дясната ръка на Луната. Беше ужасно чаровен, особено с кичура коса, паднал пред очите му.
— Карис? — каза Гавин. Изглеждаше ужасно угрижен. — Чуваш ли ме?
— Мм… — отвърна тя. Усмихна му се. Спомни си, че го беше видяла без риза на Острова на ясновидците. Мм. — Искам да те видя гол.
Олеле! Наистина ли го беше казала? Засмя се.
Гавин се превърна в някакъв нисичък мъж, когото Карис не бе забелязала преди. Лечител с робски халат.
— Мисля, че можем да понамалим мака — каза мъжът.
— Винаги се опитва да ми каже… — Карис си изгуби мисълта.
Изгуби и съзнание.
94.
„Кажи ѝ го. Трябва да ѝ го кажеш.“
Завъртя кафявата топчица опиум между палеца и показалеца си. Карис все още спеше, а навън из коридора щъкаха угрижени хора — подготвяха се за предстоящата война.
Когато вестоносецът бе дошъл при него на изпитанието на Кип, отначало Гавин бе отказал да разбере думите му, а след това почти беше изпаднал в паника. Това, че Карис беше пребита, го бе засегнало много повече, отколкото би очаквал.
— Погледни това, което обичаш — беше казал баща му.
Щяха да отплават утре с отлива. Мобилизацията беше невероятно бърза, защото всички знаеха, че когато дойде заповедта, трябва да действат бързо. Това, което се разиграваше сега, бе просто изпълнението на последните заповеди. Все пак предстоеше да се вземат стотици решения. И макар Гавин формално да не участваше в това, все пак знаеше по-добре от всички как успешно да се сглоби армада и армия.
Но засега седеше до леглото на Карис. Когато я беше видял, цялата плувнала в кръв, си беше помислил, че ще остане осакатена от нараняванията си. После, след като лекарите, които се бяха погрижили за нея, докладваха, си помисли, че е чудо, че не е ранена по-лошо. Сега осъзна, че са я били професионално и точно толкова, колкото е наредил поръчителят им. Че целта им е била да изглежда ужасно — без да я обездвижат трайно. Целта бе предупреждение към Гавин, а не обявяване на война.
Баща му изобщо не разбираше.
Нямаше никакво доказателство, че е баща му, разбира се. Имаше всевъзможни заподозрени, но с този разчет във времето, с тази грижливост, с тази прецизност? Не му трябваха доказателства.
Докато я гледаше на леглото, увита с превръзки и в безсъзнание, Гавин си даде сметка колко е мъничка. Когато беше будна и говореше, бе толкова впечатляваща, че човек го забравяше. Но сега изглеждаше толкова уязвима… нежно наранено цвете.
— Ще им откъсна проклетите ръце. Заклевам се — промълви тихо Гавин.
— Сам ли си говориш, или съм толкова лош симулант? — попита Карис и отвори едното си око. Другото се открехна само на тънка цепка през подпухналото черно.
— Свести се най-после — каза Гавин. Облекчението бе като да смъкнеш смазващо бреме.
— Аз… казах ли нещо… — Гласът ѝ заглъхна.
— Нещо смущаващо, докато беше замаяна от мака ли? Че искаш да ме видиш гол? Не.
Тя затвори очи.
— Късмет имаш, че ме боли толкова, иначе щях да те скъсам от бой, Гавин Гайл.
— Дазен — каза тихо Гавин. Тази единствена дума бе цялата причина да дойде тук. Цялата причина да седи и да чака, докато съзнанието на Карис се проясни — и все пак се изненада като я чу да излиза от устата му.