Лорд Ариас се поклони. Беше аташиец, с типично яркосините очи на народа му, маслинена кожа и сплетена с мъниста брада.
— Как бихте пожелали да действаме на Големи Яспис и в самия Хромарий, принце?
— Хромария оставете на мира. Други ще се оправят с това. В Големи Яспис трябва да действаме много внимателно. Искам нашите хора там да бъдат повече очи и уши, отколкото усти, разбрано? Най-добрите ви хора само на Големи Яспис. Искам ги да мърморят в кръчмите и на пазарите или да се присъединяват към тези, които вече недоволстват, да нашепват, че нашата кауза може би има някакво основание. Открийте тези, които недоволстват и които бихме могли да привлечем, но много внимателно. Там не са глупаци. Очаквайте Хромарият да се опита да внедри шпиони.
— Ще упълномощите ли Ордена там? — попита лорд Ариас.
— Най-добрите хора на Ордена вече са там или на път за там — каза принцът. — Но очаквам от вас да ги използвате като игла, не като сопа, разбрано? Ако действията ни бъдат разкрити прекалено рано, цялото начинание е обречено. Съдбата на революцията е във вашите ръце.
Лорд Ариас поглади брадата си и жълтите мъниста изтракаха.
— При това положение базата на операциите ми трябва да е в Големи Яспис.
— Съгласен.
— И ми трябват средства.
— Където, съвсем предсказуемо, се натъкваме на проблеми. Мога да ви дам десет хиляди данара. Знам, че е нищожна част от това, което ще ви трябва, но имам хора, които трябва да бъдат изхранени. Бъдете изобретателен.
— Петнайсет хиляди — заяви лорд Ариас. — Само купуването на къща на Големи Яспис…
— Договорихме се. Ще ви пратя повече след три месеца, ако мога.
Повечето останали неща бяха по-досадни: заповеди как и къде да се разположи на лагер армията, искания на пари за храна и ново облекло, и нови обуща, и нови коне, и нови волове, и пари, дължими на ковачи и миньори, и чужди лордове, и банкери, които искаха да им се изплатят заемите. Други идваха да молят да им се разреши да притиснат местните и цивилните за работа в прочистването на пътища, потушаване на пожари и възстановяване на мостове.
От съветниците единствено Лив не бе помолена да даде съвет за каквото и да било. Най-често питаха за мнение ковчежничката — жена с огромни корективни лещи на очите и малко сметало, с което непрекъснато тракаше. Според Лив само се преструваше, че прави нещо. След известно време обаче, когато жената докладва цял куп начини принцът да преструктурира дълговете си така, че да увеличи прихода си, Лив осъзна, че дребничката жена наистина пресмята непрекъснато.
Накрая принцът помоли един от съветниците да му каже каква друга работа ги чака и прецени, че всичко може да се отложи за утре. Освободи останалите си съветници и покани Лив да тръгне с него.
Качиха се на горния етаж и излязоха на големия балкон.
— Е, Аливиана Данавис, какво видя днес?
— Милорд? — Тя сви рамене. — Видях, че управлението е много по-сложно, отколкото си бях представяла.
— Днес направих повече за Гаристън — и повече за Тирея, — отколкото е направил Хромарият за шестнайсет години. Не че всички ще ми благодарят за това. Принудителният труд за почистването на града няма да е популярен, но е по-добре, отколкото да се позволи стоките да изгният или да бъдат разграбени от плячкаджии и банди.
— Да, милорд.
Той извади тънка пура от увит лист тютюн, докосна я с пръст, пълен с подчервено, да я запали и дръпна дълбоко.
Тя го погледна с любопитство.
— Преобразуването ми от плът в луксин не беше съвършено — каза той. — Справил съм се по-добре от когото и да е от векове, но все още правя грешки. Болезнени грешки. Разбира се, това, че започнах от овъглена черупка, не направи нещата по-лесни.
— Какво ви сполетя? — попита Лив.
— Ще ти кажа някой друг път, може би. Искам да мислиш за бъдещето, Аливиана. Искам да мечтаеш. — Загледа се над залива. Беше задръстен със смет, кейовете — осеяни с отломки. Въздъхна. — Това е градът, който завзех. Перлата на пустинята, която Хромарият направи всичко възможно да унищожи.
— Баща ми се опитваше да го защити — каза Лив.
— Баща ти е велик мъж и не се съмнявам, че точно това си мислеше, че прави. Но баща ти повярва на лъжите на Хромария.
— Мисля, че беше изнуден — каза Лив и се почувства празна отвътре. Призмата, на когото толкова се беше възхищавала, я беше използвал, за да изнуди баща ѝ да му помогне. Дори не знаеше как, но това беше единственото, което можеше да си представи, че е накарало баща ѝ да се бие за своя заклет враг.