Поради обездвижването, причинено от белезите от изгоряло по лицето му, и обездвижването от луксините, които сплиташе в кожата си, не можеше да се долови нищо освен най-откритите изражения на лицето му, но това не означаваше, че не изпитва чувства дълбоко в душата си, напомни си тя. В очите му се вихреха цветове, но Лив си помисли, че те са само частичен признак за емоциите му, когато почувства нещо силно. Но пък можеше да гледа на тях като на шифър.
Свръхвиолетът обичаше шифрите. Обичаше да ги разбива.
— Знаеш ли кой бях? — попита я Цветния принц.
— Не.
— И няма да ти кажа. Знаеш ли защо?
— Защото не искате да го знам? — подхвърли тя рисковано.
— Не. Защото свръхвиолетовите обичат да изравят тайни. И ако не те отпратя да изровиш нещо, което няма значение за мен, би могла да се окажеш достатъчно умна, за да изровиш нещо, което не искам да се знае.
— Зловещо — отрони тя преценяващо.
От него изригна луксин и я порази в гърдите. Тя се олюля и свръхвиолетът се изплъзна от хватката ѝ. Усети как нещо я стегна за шията.
Изрита, щом осъзна, че са я вдигнали от пода. Не, не беше просто вдигната от пода, беше надвиснала от ръба на терасата, юмрук от луксин беше обхванал цялата ѝ глава и я държеше във въздуха. Вкопчи се в юмрука и се помъчи да се издърпа, помъчи се да вдиша, да отслаби хватката му… в паника, без дори да съзнава, че отслабването ѝ е последното нещо, което трябва да иска. Паднеше ли от такава височина, щеше да умре. Главата ѝ се сгорещи, всички вени се издуха, очите ѝ сякаш щяха да избухнат.
Очите на Цветния принц бяха яркочервени и грееха като въглени. Той примига. Жълто изби на повърхността и тя усети как я люшна назад на терасата и я пусна.
Падна и закашля задавена.
— Аз… Хромарият е демонизирал това, което правим — изхриптя принцът. — Буквално. Превърнали са ни в дяволи и няма да търпя тези, които наричат доброто зло и злото добро. Реагирах… лошо.
Лив трепереше и това я притесни. Насмалко да се разплаче и се ядоса на себе си. Беше Данавис. Беше храбра и силна и нямаше да се прекърши като малко момиченце. Беше жена, седемнайсетгодишна. Достатъчно голяма, за да има деца. Нямаше да се прекърши.
Изправи се и приклекна в реверанс, като се олюля съвсем леко.
— Моля за извинение, милорд. Не исках да ви обидя.
Той се загледа над залива, отпуснал ръце на перилото. Беше изпуснал пурата си. Запали нова.
— Не се притеснявай за треперенето. Това е реакция на тялото. Виждал съм и най-безстрашните ветерани да треперят. Смущението ти от това го прави да изглежда като слабост. Пренебрегваш го. Отминава.
Лив си придаде спокойно изражение и притегли свръхвиолет. Помогна. Скръсти ръце, уж против вечерния студ, но всъщност да скрие треперенето.
— Е, милорд?
Той кривна глава.
— Какво „Е“?
— Имате план за мен.
— Разбира се, че имам.
— И няма да ми кажете какъв е.
— Умно момиче. Ще ти назнача учител, който да отговори на почти всичките ти въпроси.
— Освен на онзи?
Той се усмихна широко.
— Ще има и други пропуски.
— Кой е този учител?
— Ще разбереш, когато го видиш. Сега си върви. Чакат ме по-мрачни задачи, преди светлината да угасне.
16.
Когато Кип излезе, Железни стоеше пред покоите на Андрос Гайл. Както винаги беше грамаден и застрашителен, но Кип започваше да опознава командира на Черната гвардия и видя, че на лицето на Железни се чете по-скоро любопитство, отколкото нещо друго.
— Виждал съм от тази врата да излизат сатрапи, които изглеждат по-зле — каза Железни.
— Нима? — попита Кип. Чувстваше се напълно съкрушен.
— Не. Опитвах се да те ободря. — Железни тръгна по коридора и Кип закрачи до него. — Кип, каня те да се обучаваш за Черната гвардия.
„О! Защото баща ми го поиска. Не заради мои заслуги.“
Уж само си помисли тези думи, но когато „заслуги“ излезе от устата му, осъзна, че езикът му отново го е предал.
Железни спря, обърна се към Кип и изръмжа:
— Подслушвал си?
Кип преглътна. Кимна. „Не го направих нарочно!“
Но този път думите не изскочиха от устата му. Обвиненията замряха в огнената пещ на неодобрението на Железни.
— Тогава знай, че трябва да те въведа в службата до четири месеца. От теб зависи колко притеснения ще създадеш и на двама ни.
Все едно някой беше стегнал гърдите му с верига, пуснал го беше в морето и му беше казал да се прибере с плуване. Железни тръгна отново и не спря, нито забави след като напуснаха кулата на Призмата, прекосиха просторния двор между седемте големи кули на Хромария и стигнаха до широко стълбище, което се губеше надолу под земята.