Цял живот, преживян като собственост, прекаран в тренировка за това?
— Значи ми казваш да не се чувствам зле, че ме напердаши момиче.
— Внимавай, шишко.
Той се ухили малко със закъснение, понеже не разбра веднага, че се шегува.
Лицето ѝ помръкна.
— Извинявай, не беше… не съобразих, че си чувстви… съжалявам.
Последва неловко мълчание.
— Чух, че почти си преминал Изпитанието — каза тя.
— Почти. — Кип Почти. Поредното напомняне за провала. Но явно не беше упрек.
— Всъщност имам един специален талант — каза той.
— Какъв?
Кип сниши глас.
— Тайна. Не бива да я казваш на никого. Изключително ценен талант.
— Добре — рече тя и се наведе към него.
Той се озърна наляво и надясно, уж притеснен, и прошепна:
— Почистване на блюда.
Пълно объркване. Виждаше я как мисли: „Добре ли чух?“ Посочи опразненото си блюдо.
Тя се разсмя.
— Това отива направо при спонсора ми!
Беше прелестна. Проклятие, колко беше хубава! Усмивката ѝ го прониза в гърдите и размъти онова глупаво, ужасно, нелепо място, което имаше там Лив. Кип въздъхна.
— Знам, че се държиш мило с мен само защото така ти наредиха, но те харесвам.
Нещо в очите ѝ умря. Тя извърна поглед настрани. Кип видя как вълна от чувства се надигна на устните ѝ — преминаха през четири изражения за секунда. Тя примига рязко, изправи се и си тръгна.
„Е, Кип, миличкият ми, как беше първият ти ден?
Накарах учителя си да ме намрази. Един старец ми удари шамар и ме наби малко момиче. Казах на класа си, че си била курва. Унищожих нечия мечта за влизане в Черната гвардия. И разплаках едно хубаво момиче. Иначе беше страхотно!
И ръката ме боли.“
Притисна я върху масата и се опита да я раздвижи, както уж трябваше да прави непрекъснато. Отне му дъха. Спря мигновено. Задъхан. Трябваше да се съсредоточи, за да не позволи на сълзите да избият.
Стана и излезе от трапезарията. Черногвардеецът му го последва. Беше висок и слаб, ирисите му плуваха в червено зад червените очила с четвъртити лещи, с пистолет, затъкнат зад гърба, атаган на едното бедро, кейтар на другото. Не беше от черногвардейците, дошли от Тирея.
Още дори не се беше стъмнило, но Кип отиде в спалните. Беше му все едно. Рухна на леглото си, без дори да издърпа одеялото, за да се завие. Беше свършил.
Но денят все още не беше свършил с него.
Нещо го смушка.
— Какво правиш в леглото ми? — попита ядосан глас.
„Нима?“
Кип дори не отвори очи.
— Пърдя в него, за да ти го стопля.
— Разкарай се. — Този път онова нещо го убоде в рамото. Не го заболя много. Кип наблюдаваше с присвити очи, видя движението и се стегна за него. — Аз искам да спя в това легло тази нощ.
— Малко е тесничко, но предполагам, че можем да се сгушим — каза Кип и се надигна.
Кавгаджията беше едър, но отпуснат на вид. От онези момчета, които добиват ръста и теглото си рано и всъщност не забелязват кога всички останали са ги догонили.
— Разкарай се от леглото ми, шишко — настоя побойникът.
Кип разтърка очи. Другите момчета в спалното наблюдаваха; преструваха се, че си приготвят леглата и събличат туниките си.
— Проблемът на побойника — каза Кип. — Никога не знаеш колко кораво е новото момче. Бас слагам, че те плаши малко, нали?
— Какво? Разкарай се, дебелак!
Кип се надигна уморено. Побойникът беше с късо подстригана кафява коса, масивна челюст, голям нос, едро месесто тяло.
— Смяташ, че никога не съм виждал побойник ли? Че никога не са ме тормозили? И двамата знаем как става. Аз ще кажа например: „Не ме удряй.“ А после, понеже ти си побойник, ще трябва да ме удариш. А след това…
„Или пък мога да прескоча цялата тази глупост.“
Кип замахна с юмрук към носа на побойника с цялата си сила… и дори го улучи. Изпращя крайно задоволително. Побойникът падна на пода, зашеметен. Кръвта му придаде мустаците и брадата, които възрастта още не му беше дала.