„Какво направи?“
Беше губил битки от Овенир, селския побойник. Мислеха, че Овенир ще го вземат насила в армията на крал Гарадул. При Гаристън Кип беше убил войници — момчета — не по-големи от Овенир. Момчета, които сигурно бяха взети насила да служат. Невинни, които вършеха виновна работа.
Понякога, докато беше момче, му се искаше да убие Овенир. Тогава, когато все още не знаеше какво означава това. Когато все още не знаеше колко лесно е това.
„В що за чудовище съм се превърнал?“
18.
Гавин постави големия колкото юмрук заряд в тръбата и започна да навива тънък пръст от зелен луксин и да го натиска под вълните. През последните два дни беше станал доста добър в това, но все още не можеше да разчита на зарядите. Бяха от усукани пластове жълт и червен луксин, увити около въздушен мехур, номерът беше най-вътрешният пласт да се изработи неправилно… по най-точния „неправилен“ начин. Луксиновият мехур се разпадаше и излагаше на въздуха нестабилния жълт луксин. Този нестабилен луксин лумваше на светлината и възпламеняваше червения. Следващите пластове правеха същото и предизвикваха достатъчно мощен взрив, за да се разчистят рифовете.
Но да боравиш с взривове, които съзнателно си направил нестабилни, беше напрегната работа. Понякога зарядите гръмваха още щом докоснеха подводната скала. Друг път изгърмяваха едва след няколко минути или изобщо не гърмяха.
Карис управляваше лодката, кога с помощта на дълъг прът, кога с гребане.
Този път взривът дойде преди Гавин да е издърпал наместващата тръба. Тръбата изхвърча от ръцете му и морето под лодката им подскочи. Гавин се беше стегнал за вълната, но изхвърчалата нагоре във въздуха тръба го извади от равновесие и той залитна назад.
Обикновено падането във водата щеше да е чудесно, но в момента тя беше пълна с остри като бръснач парчета корал, кипнали към повърхността от взрива.
Карис успя да го сграбчи за колана и го дръпна. Той се люшна рязко назад и падна върху нея. Засмя се.
— Добър улов!
Погледът ѝ беше толкова напрегнат, че си помисли, че сърцето му ще спре.
— Махни се!… — изсъска тя. Тялото ѝ се беше вкаменило. Сигурно бе изтълкувал погрешно погледа ѝ. За един нищожен миг бе готов да се закълне, че…
— Извинявай — каза ѝ и се надигна от нея. — Добър улов — повтори. Наистина ли се беше вкопчила така в него само за миг? Наистина ли тялото ѝ се беше надигнало към него, за да задържи допира само за още миг?
Слънцето печеше залива и така беше от два дни. Гавин веднага беше смъкнал ризата си, за да се разхлади, и след потенето през първия ден Карис бе последвала примера му и бе останала само по плътно прилепналата си долна черногвардейска риза. Гледката, докато лежеше на гръб, с оголения ѝ стегнат корем, краката ѝ от двете му страни, кожата, лъснала от златното слънце и капчици пот… дъхът му секна, мислите се разбягаха. Опита се да не погледне гърдите ѝ… Не успя.
За миг, но тя забеляза.
Гавин почти можеше да чуе гласа на затворения си брат, внезапен и рязък: „Значи, и това си готов да понесеш, а, братко? Да правиш любов с нея, все едно че съм аз? Искаш да чуеш как крещи името ми, когато е в пристъпа на страстта?“
Ако беше някоя друга жена, щеше да е довел мига до кулминацията му: щеше да я е целунал веднага и да я остави тя да реши. Искаше ли да откаже? Чудесно, да върви по дяволите. Или, по-вероятно, щеше да каже „да“ и той щеше да я люби, и да я остави с усмивка на лицето… но да я напусне. Поне щеше да е направил нещо.
Карис беше единствената жена, която го парализираше.
Помнеше как лежеше до нея в стаята ѝ в къщата на баща ѝ, толкова отдавна. Помнеше как бе целувал тези гърди, как беше галил тялото ѝ, как ѝ говореше, докато настъпваше зората. Бяха се любили няколко пъти през нощта, жаждата и страстта бяха надвили неловкостта и неопитността. Трябваше да си отиде преди слугинята ѝ да дойде, за да я събуди на заранта.
И двамата знаеха, че любовта им е обречена, още тогава, още като деца, каквито бяха.
— Ще дойда за теб — беше обещал Дазен.
Беше се върнал, както се бе заклел, а тя беше заминала… отведена от баща ѝ, макар той да не го знаеше тогава. Беше помислил, че го е предала… а братята ѝ му бяха устроили засада. И той бе разпалил пожара, който уби всички: братя, слуги, роби, деца, богатства, надежда.
— Причинил съм ти много злини — каза Гавин сега. Стана. — И съжалявам за всяка от тях. Съжалявам.
Подаде ѝ ръка, за да ѝ помогне да стане. За миг си помисли, че ще му откаже, но тя хвана ръката му, изправи се и не я пусна. Стоеше близо до него, но близостта ѝ беше предизвикателство.