— Можеш ли да си малко по-точен? За какво ме молиш да ти простя?
В Гаристън беше казала: „Знам голямата ти тайна, гадино.“ И го зашлеви.
Което всъщност не беше изяснило кой знае какво. Беше пазил много тайни през годините и това, което тя си въобразяваше, че знае, можеше да е на левги далече от най-лошата истина. През годините основната му тайна бе довела до всевъзможни други тайни.
„А под «тайни» имам предвид лъжи.
Колко точно хладнокръвен си, Гавин? Колко предан си на своята цел? Убивал си заради нея. Можеш ли да го направиш отново?“
Бяха на стотици левги от най-близкия шпионин на Хромария. Ако Гавин кажеше на Карис цялата истина и тя се закълнеше да го издаде или да го унищожи, можеше да я убие.
Просто. Лесно.
В честен бой тя щеше да има добър шанс срещу него. Обучението ѝ в Черната гвардия я беше превърнало в доста опасно оръжие. Но срещу Призма не съществуваше честен бой.
— Просто съжалявам — каза Гавин. И извърна очи.
Тя не пусна ръката му. Стисна я, докато не го принуди да извърне отново очи и да срещне пламналия ѝ поглед.
— Никакво извинение не е, ако не можеш да поемеш отговорност. Ако не можеш дори да назовеш това, за което се извиняваш, не си ми дал нищо. Няма да изкупиш оправданието си евтино. Не и след това, което си направил. Не и от мен.
Гавин се опита да издърпа ръката си. Тя отказа да я пусне.
— Пусни или плувай — каза хладно Гавин.
Тя пусна.
Проклета жена. Толкова го ядосваше. Още повече го ядосваше с това, че беше права. Проклета жена!
Но не можеше да я убие и той го знаеше. По-скоро щеше да остави светът да се издъни.
Тя вдигна луксиновата тръба, с която беше намествал зарядите, подаде му я и каза:
— Още пет заряда би трябвало да довършат канала. Но ще трябва да побързаме, за да стане преди отлива. После можем да поработим на основите на вълнолома.
Работиха, докато в небето вече нямаше достатъчно светлина, за да може Гавин да притегли. Карис крепеше лодката, очертаваше формите и внимаваше да се придържат към очертанията, които бяха планирали.
Вълноломът всъщност щяха да са три вълнолома с две широки пролуки между тях: една за кораби, идващи в залива, и една за излизащи кораби. Каналите през кораловия риф, които водеха към отворите, лъкатушеха на зигзаг и завоите бяха отбелязани с шамандури. Ако се окажеха застрашени от нападение, местните щяха да махнат шамандурите. Работата щеше да е груба, помисли Гавин. Беше научил някои неща от строителството на стената Ярка вода, но пък там беше разполагал с хиляди работници и десетки притеглящи, които да му помагат.
„Прекрасно, че направих толкова лесно защитимо убежище за Цветния принц.“
Е, красотата на второ място. Това щеше да го остави за хората на Тирея — вече негови хора — и щеше да направи още няколко неща, за да им даде добро начало за основаването на град. След това щеше да напусне.
В бивака Карис опече рибите, които бе уловила, докато Гавин спеше. Събуди го и ядоха заедно.
— Извинявай, трябваше да ти помогна с вечерята — каза той.
Тя го изгледа все едно е казал най-голямата глупост.
— Ти правиш Деветото чудо на света тази седмица. Мога да сготвя една вечеря.
— Но всъщност не е честно, нали? — каза Гавин. — Не можех да направя това без теб, но ще бъде „Нещото, което построи Гавин“, също като стената Ярка вода.
Тя поклати глава.
— Вие сте загадка за мен, лорд Призма.
Не помнеше как е заспал, но когато посред нощ се събуди, беше завит с одеяло. Видя на смътната светлина на огъня, че Карис пази в тъмното. Изпита огромна благодарност към нея. Беше работила здраво през целия ден, също като него, а сега стоеше будна през цялата нощ. Беше с гръб към него и поддържаше нощното си зрение, разбира се.
Гавин и повечето подчервени можеха да управляват очите си достатъчно добре, за да придобият пълно нощно зрение бързо, но Карис не обичаше да остане и няколко секунди без него.
Надигна се и тъкмо се канеше да ѝ извика, че ще поеме смяната, когато видя, че раменете ѝ потрепериха.
Не беше треперене. Плачеше. Гавин не беше виждал Карис да плаче от години.
Знаеше, че няма да е доволна да разбере, че го е забелязал, но стана и сложи ръце на раменете ѝ. Тя се напрегна.
— Аз ще поема тази смяна — каза ѝ нежно.
— Недей, Гавин — промълви тя. Гласът ѝ беше хриплив и накъсан, на самия ръб.
„Недей какво? Да не я докосвам? Да не казвам нищо? Да не я пускам?“