— Играех някога — призна Железни. — Имах горчив опит. — Каза го спокойно. Хладнокръвието беше единственото, до което човек можеше да се домогне. Да знаеш над какво имаш власт и над какво нямаш. Нукаба нямаше място в мислите му.
— Съпругът ми често играеше Девет крале. Твърдеше, че е посредствен играч, макар че рядко ставаше от масата с по-малко от това, с което е седнал. Имаше репутация на любезен играч, който поднася чудесен ликьор и великолепен тютюн обаче, тъй че играеше с всякакви мъже от Седемте сатрапии. Бяхме женени от три години — и аз едва започвах истински да се влюбвам в него, — преди да ме покани да отида на едно от събиранията му. Не се оказа нощта, която би искал да видя.
— Дойде един млад лорд. От фамилията Варигари — продължи тя. — От родословна линия на прости рибари, преди да се издигнат по време на Кървавите войни. Влезе, нов и самоуверен, и през дългата нощ пропиля в играта цяло малко състояние. Лордовете, с които съпругът ми играеше онази нощ, бяха почтени мъже, не бяха хищни вълци. Разбираха какво става. Казаха на младия Варигари да спре. Той отказа. Печелеше достатъчно често, за да продължава да се надява, и аз можех да видя примирението на лицата им: щом държи да загуби, може би това ще му е за урок. Утрото дойде и той нямаше нищо, и дойде моментът, в който той заложи един замък, за да остане в играта. Помня изражението му. Врязало се е в паметта ми. Знаеш ли какво изпитваше той?
Железни го усети веднага, толкова горещ и остър бе споменът.
— Ужас, но и възбуда също така. Има нещо възбуждащо в това да знаеш, че си тласнал живота си до една от повратните му точки. Лудост е.
Железни мълчеше.
— Погледнах съпруга си. Не можех да повярвам в това, което виждах. Всички останали гледаха младия Варигари. Съпругът ми гледаше всички останали. А аз осъзнах няколко неща едновременно. — Закашля се в носната си кърпа и я погледна. — Все се притеснявам, че ще започна да храча кръв някой ден. Все още не, благодаря на Оролам.
Усмихна се, за да облекчи тревогата му, и продължи:
— Първо, за младежа: малкото състояние, което беше загубил, не беше малко състояние за него, а малкият замък, който беше заложил, беше навярно последното нещо, което притежаваше фамилията му. За него това не беше урок. Беше разорение. Второ, съпругът ми не беше посредствен играч. Имаше печелившата ръка и разполагаше с богатството, което да рискува, за да я изиграе. Беше експерт, но експерт, който се старае да печели рядко, защото беше открил нещо, което бе по-ценно за него от това да печели малки състояния и да се прочуе като голям играч на Девет крале. Това, което всъщност правеше всеки път, когато играеше, беше да взима мярката на тези, с които играе. Да открива не просто особеностите им, а как реагират на прищевките на съдбата. Алчен ли беше този сатрап? Беше ли този Цвят толкова съсредоточен върху един противник, че да пренебрегне истинската заплаха? Беше ли онзи по-умен, отколкото знаеха другите?
Страшно, да си представи човек Бялата в брачна двойка с мъж, също толкова умен като нея.
Тя замълча.
— И? — попита Железни.
— И?
— Тук някъде има урок — каза Железни.
— Нима? — рече тя, но очите ѝ блеснаха. — Толкова съм стара.
— Познавам ви твърде добре, за да си помисля, че умът ви е отслабнал.
Тя се усмихна.
— Когато на масата са големите залози, командире, добре е човек да знае кой от героите е в тази малка драма.
Проблемът с това да си обкръжен от гениални хора: очакват умът ти да е също толкова гъвкав като техния. Железни нямаше представа за какво му говори. Рано или късно щеше да го схване, както винаги, но трябваше най-напред да поразмишлява.
— Ако позволите, милейди?
— Моля.
— Играл ли е някога лорд Раткор срещу лукслорд Андрос Гайл?
Тя се изкикоти.
— Предполагам, че зависи какво имаш предвид. Девет крале? Никога. Достатъчно благоразумен беше. Не играеш срещу онези, от които можеш само да загубиш. Виждала съм как играе Андрос. Използва купчините си злато като тояга. Няма елегантна загуба на малко злато срещу Андрос. Срещу него има голяма печалба или по-голяма загуба. За съпруга ми да играе срещу Андрос означаваше да загуби състояние или да загуби цялата цел на игрите си, като издаде колко е умел.
— А ако не питах за Девет крале? — попита Железни. Точно за това бе попитал, но тя очевидно имаше намерение да му каже нещо повече.
Старата дама се усмихна и той изпита задоволство, че ѝ служи. Да си командир на Черната гвардия означаваше да си готов да дадеш живота си за тези, които защитаваш, независимо от чувствата ти. Но за тази жена, колкото и да беше крехка и колкото и малко дни живот да ѝ оставаха, Железни щеше да даде живота си с радост.